Данъчният инспектор без изненада разпозна по-големия брат, Ченсълър Дрю Скарлет и неговата съпруга, Алисън.
Кенфийлд продължаваше да върви на изток но Шейсет и трета улица, когато Ченсълър Скарлет хвана жена си за лакътя и я поведе с бодра стъпка нагоре към портата на Скарлати. Почти достигнал Медисън авеню, Кенфийлд чу остър трясък. Обърна се и видя, че предната врата на къщата на Елизабет Скарлати бе отворена отвътре с такава мощ, че ударът й в прилежащата стена екна из цялата улица. Джанет Скарлет изтича надолу по тухлените стълби, препъна се, стана и накуцвайки продължи към Пето авеню. Кенфийлд се обърна кръгом и тръгна с бързи крачки към нея. Беше се наранила и моментът би могъл да се окаже идеален.
Данъчният инспектор бе на трийсет метра от съпругата на Ълстър Скарлет, когато един кабриолет с вдигнат заради дъжда гюрук профуча от горния край на улицата. Лъскавият черен пиърс-ароу сви близо до тротоара точно край момичето.
Кенфийлд забави хода си и се загледа. Видя как мъжът зад волана се наведе към отсрещния прозорец. Светлината от уличната лампа точно над него осветяваше добре лицето му. Бе красив мъж, малко над петдесетте, с идеално подстригани и сресани мустаци. Напомняше онзи вид мъже, каквито Джанет Скарлет би могла да познава. Кенфийлд с изненада осъзна, че мъжът, както и той самият, бе чакал в засада появата на Джанет Скарлет.
Внезапно мъжът изключи мотора на колата, отвори рязко вратата и бързо излезе на улицата. Обиколи с бърза стъпка колата и се насочи към момичето.
— Моля, мисис Скарлет. Влезте.
Джанет Скарлет се бе навела, за да хване с ръка ожуленото си коляно. Озадачена, тя вдигна поглед към приближаващия се мъж с подстриганите мустаци. Кенфийлд спря. Беше се скрил в сянката на един вход.
— Какво? Вие не сте такси… не ви познавам…
— Влизайте! Ще ви закарам у дома. Хайде, бързо!
Тонът му бе заповеднически. Гласът — напрегнат. Той хвана Джанет за лакътя.
— Не! Не искам! — извика тя и се опита да измъкне ръката си.
Кенфийлд излезе от сянката.
— Здравейте, мисис Кенфийлд. Стори ми се, че сте вие. Мога ли с нещо да ви помогна?
Добре причесаният мъж пусна ръката на момичето и впери поглед в Кенфийлд. Изглеждаше както ядосан, така и объркан. Накрая, вместо да заговори, изтича към улицата и влезе в колата.
— Хей, господине, почакайте! — извика данъчният инспектор, като хукна към тротоара и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Ще ни закарате ли…
Двигателят изрева и кабриолетът излетя напред по улицата, хвърляйки Кенфийлд на земята. Той бе стиснал здраво дръжката на вратата и ръката му се разкървави.
Той стана с мъка и се обърна към Джанет Скарлет.
— Вашият приятел е май голям кибритлия.
Джанет Скарлет погледна към данъчния инспектор с благодарност.
— Никога не съм го виждала… струва ми се… Може би… Извинете ме, но не си спомням името ви. Съжалявам за това, но искрено ви благодаря.
— Няма място за извинения. Виждали сме се само веднъж. В клуба в Ойстър бей преди около две седмици.
— Ах, да. — Момичето изглежда не желаеше особено да си спомня за случая.
— Крис Нюланд ни запозна. Казвам се Кенфийлд.
— Аха.
— Матю Кенфийлд. От Чикаго.
— Да, сега си спомням.
— Хайде да вървим. Ще вземем едно такси.
— Ръката ви е в кръв.
— Както и вашето коляно.
— Само драскотина.
— Както и при мен. Леко ожулване. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.
— Може би имате нужда от лекар.
— Имам нужда само от лед и носна кърпичка. Кърпичка — за ръката, а лед — за уискито. — Бяха стигнали Пето авеню и Кенфийлд махна с ръка към едно такси. — Ако и за това трябваше лекар…
Джанет Скарлет се усмихна колебливо, докато влизаха в таксито.
— Такъв лекар и аз мога да бъда.
Коридорът в дома на Скарлет на Петдесет и четвърта улица бе почти такъв, какъвто Кенфийлд си го бе представял. Таваните бяха високи, входната врата — дебела, а стълбите, започващи след коридора, се издигаха внушително на две нива. И по двете стени на коридора имаше антични огледала. До всяко от тях, една срещу друга, се издигаха и високи френски врати. Една от вратите вдясно бе отворена и Кенфийлд видя мебелировката на една стая за официални вечери. Вратите отляво бяха затворени и той предположи, че те водеха към трапезария. Покритият с паркет под бе застлан със скъпи ориенталски килими… Дотук всичко съвпадаше с очакванията. Но това, което изненада данъчния инспектор, бе избраната за този коридор цветовата гама. Стените бяха покрити с червена, огнено червена дамаска, а драпериите, спуснати над френските врати, бяха черни — тежко черно кадифе, което не си пасваше с изящната деликатност на френската мебел.