— Щом като не сте от нюйоркската тайфа, къде се запознахте с мъжа ми?
— Най-напред в колежа. Съвсем за малко. Напуснах в средата на първата година. — Кенфийлд се зачуди дали от Вашингтон не бяха пропуснали да вмъкнат в Принстън нужните документи за един отдавна забравен първокурсник.
— Не си падахте по книгите?
— Парите не си падаха по мен. Заминаха към погрешния клон от рода. После отново се срещнахме в армията. Пак за малко.
— В армията?
— Да. Но съвсем другояче, повтарям, съвсем другояче — каза той, отправяйки жест към полицата над камината и се върна на дивана.
— А как?
— Пътищата ни се разделиха след школата в Ню Джърси. Той — към Франция и към славата, аз — към Вашингтон и скуката. Но преди това си прекарахме чудесно. — Кенфийлд се наведе съвсем леко към нея, придавайки на гласа си някои минорни нотки, обикновено съпътстващи ефекта от алкохола. — Всичко това бе далече преди бракосъчетанието му, разбира се.
— Не така далече, Матю Кенфийлд.
Той я погледна отблизо, забелязвайки, че очакваната реакция бе положителна, но без ентусиазъм от споменатия факт.
— Ако е така, значи е бил по-глупав, отколкото смятах.
Тя го погледна в очите като някой, който се опитва да чете писмо не между редовете, а по скрития смисъл на думите.
— Вие сте много привлекателен мъж — каза тя и бързо стана, оставяйки питието си на малката масичка край дивана. — Не съм вечеряла и ако скоро не хапна, ще започна да прималявам. Което не обичам.
— Разрешете да ви поканя на вечеря.
— За да ви изтече кръвта върху някой нищо неподозиращ келнер?
— Край на кръвта — вдигна Кенфийлд ръка. — Бих се радвал да вечеряме заедно навън.
— Да, убедена съм, че е така — тя вдигна чашата си и с едва забележим наклон в походката си се насочи към лявата част на камината. — Знаете ли какво се готвех да сторя?
— Не.
Той остана на мястото си, седнал дълбоко в мекия диван.
— Готвех си да ви помоля да си вървите.
Кенфийлд започна да се извинява.
— Не, почакайте. Исках да остана сама и да хапна мъничко пак сама, което може би не е чак толкова добра идея.
— Смятам, че е направо ужасна идея.
— Значи, ще я променим.
— Добре.
— Но, не искам да излизам. Бихте ли си пробвали заедно с мен, както се казва, късмета върху домашната тенджера?
— Това няма ли да донесе притеснения?
Джанет Скарлет дръпна въжето, което висеше на стената встрани от камината.
— Само за прислужницата. А тя определено не се преуморява, откакто съпругът ми… го няма.
Прислужницата отговори на повикването с такава скорост, че данъчният инспектор се зачуди дали не бе подслушвала край вратата. Това бе може би най-домашната жена, която Кенфийлд някога бе виждал. Имаше огромни ръце.
— Да, мадам? Не очаквахме да сте вкъщи тази вечер. Казахте ни, че ще вечеряте с мадам Скарлати.
— Е, изглежда съм променила решението си, нали, Хана? С мистър Кенфийлд ще вечеряме тук. Той знае приказката за късмета с тенджерата, така че донеси ни каквото намериш.
— Много добре, мадам.
Акцентът й носеше белега на Средна Европа, може би Швейцария или Германия, помисли си Кенфийлд. Лицето й, с масивна челюст и прибрана назад побеляла коса, караше човек да очаква благоразположение. Но такова нямаше. Изражението й бе някакси твърдо и мъжествено.
Въпреки всичко, тя се погрижи готвачът да сготви отлична вечеря.
— Когато тази стара кучка поиска нещо, кара всеки да затрепери, докато не успее — каза Джанет. Бяха се върнали в трапезарията и седяха, отпивайки бренди на покрития с възглавници диван, като раменете им леко се докосваха.
— Това е естествено. Доколкото съм чувал, тя командва парада. Всеки трябва да й се подчинява. Аз, поне, това и бих правил.
— Мъжът ми не бе на това мнение — каза тихо момичето. — И затова я вбесяваше.
Кенфийлд се престори, че темата не го интересува особено.
— Нима? Не бях чул да има някакви проблеми между тях.
— Не, проблеми не. Ълстър не го бе грижа за нищо и за никой чак толкова, че да създава проблеми. Поради което и тя побесняваше. Той нямаше желание да се бори. Просто правеше каквото си иска. Той бе единственият човек, когото тя не можеше да контролира и тя мразеше това.
— Но тя би могла да му спре парите, нали? — наивно запита Кенфийлд.
— Той си имаше свои.
— Бог ми е свидетел, това трябва да я е изваждало извън кожата й. Той сигурно я е подлудявал.
Младата съпруга бе спряла поглед върху камината.