— Подлудяваше и мен. Тя не е по-различна.
— Все пак, тя му е майка…
— А аз съм му жена — тя бе вече пияна и впи пълен с омраза поглед върху снимките. — Няма право да ме затваря в клетка като животно! Да ме плаши с тъпите им клюки! Клевети! Милиони клевети! Приятелите на мъжа ми, не моите! Макар че може да е права и за тях, те не са по-стока, по дяволите!
— Приятелчетата на Ълстър винаги са си били малко странни, тук съм съгласен с теб. Но, ако ти правят мръсотии, не им обръщай внимание. Не са ти нужни.
Джанет иронично се засмя.
— Точно това ще направя. Ще отида до Париж, Кайро и къде ли не още и ще пусна обяви във вестниците. До всички приятели на онова копеле, Ълстър Скарлет, аз не ви обръщам внимание! Подпис Дж. Саксън Скарлет, вдовица. Ако е рекъл Господ!
Данъчният инспектор реши да рискува и да изпробва късмета си.
— Тя е събирала информация за теб от… разни такива места?
— А, тя не пропуска нищо. Трябва да си никой, за да нямаш досие в бюрото на знатната мадам Скарлати. Не знаеше ли?
После също така бързо, както бе обхваната от гняв, тя потъна в спокоен размисъл.
— Но това всъщност няма значение. Да върви по дяволите.
— А не тръгва ли на практика към Европа?
— Защо се интересуваш?
Кенфийлд сви рамене.
— Не се интересувам. Просто чета светската хроника.
— Нямам никаква представа.
— Дали има нещо общо между тези клюки, всичките клевети, дето е събрала от Париж… и това заминаване?
Той се опитваше да заваля думите си, което не бе трудно.
— Питай нея. Знаеш ли, това бренди си го бива.
Тя пресуши останалото в чашата си и я постави на масата. Данъчният инспектор не бе и преполовил своята. Той пое дълбоко въздух и я изпи.
— Права си. Кучка е.
— Кучка — момичето се притисна към рамото и ръката на Кенфийлд, обръщайки се с лице към него. — Не е като теб, нали?
— Не, поне родовете не пасват. Защо е тръгнала за Европа?
— И аз съм се питала многократно, и нищо не мога да измисля. А и не ме е грижа. Ти наистина ли си добър човек?
— Най-добрият, смятам.
— Ще те целуна и ще разбера. Винаги познавам.
— Не може да си толкова опитна…
— Не, не си прав — момичето се протегна към врата на Кенфийлд и го привлече към себе си. Трепереше.
Неговата реакция представляваше умерено силен шок. Момичето бе отчаяно и по някаква неясна причина, той почувства, че иска да я защити.
Тя свали ръка от рамото му.
— Да се качим горе — каза тя.
Горе, те се целуваха още и Джанет Скарлет погали с ръка лицето му.
— Тя каза… да съм се радвала на това че съм Скарлет… без наоколо ми да има някой от Скарлетови… Това каза.
— Кой? Кой го каза?
— Мама Кучка. Ето кой.
— Неговата майка?
— Ако не го намери… ще съм свободна… Нека се любим, Матю. Моля те, люби ме, за Бога!
Докато я носеше към леглото, Кенфийлд реши, че ще трябва някакси да убеди началниците си, че трябва да се окаже на борда на този кораб, преди той да е отплавал.
Глава 17
Джеферсън Картрайт уви тялото си в хавлия и излезе от сауната на клуба си. Отиде под душа за масаж и остави тънките, остри като иглички струйки на водата да разтриват черепа му. После вдигна нагоре лице, докато кожата му не го заболя от малката водна канонада. После бавно направи водата хладна, после студена, после ледена.
Беше се напил юнашки предната нощ. Всъщност бе започнал още рано следобед и до полунощ се бе подредил така, че реши да остане в клуба, вместо да си ходи у дома. Имаше всички основания да празнува. От триумфалната си среща с Елизабет Скарлати насам бе прекарал няколко дни в анализи (най-добрите, на които бе способен) на делата на фондация Скаруик. Сега бе готов да се държи на нужното ниво с началниците си. Договорът с Елизабет изобщо не напускаше ума му. Бе решил да го държи в куфарчето си, докато научи достатъчно за Скаруик, така че дори собственият му адвокат да остане впечатлен. Докато водата се изсипваше на главата му, той си спомни, че бе оставил куфарчето в един от сейфовете на гара Гранд сентръл. Много от колегите му се кълняха, че сейфовете на Гранд сентръл са по-сигурни от трезор. Че са по-сигурни от трезорите на Скарлати, и той можеше да се закълне.
Щеше да вземе договора следобед и да го занесе на адвокатите си. Щяха да се изненадат и той се надяваше, че ще го питат за Скаруик. Щеше да ги залее с бърз говор и лавина от факти и цифри така, че да загубят и ума, и дума. Все едно че вече ги чуваше.
— Боже мой, Джеф, приятелю! Нямахме и най-малка представа!
Картрайт се засмя на глас под душа.
Той, Джеферсън Картрайт, бе най-достойният кавалер от Кавалерите на Вирджиния! Тези северни смотаняци с префърцунените си пренебрежителни обноски, които не можеха дори да задоволят собствените си жени, сега ще трябва да се съобразяват със стария Джеф. По негов тертип!