— Няма страшно, скъпа.
— Убеден ли си?
— Твърдо.
— Кой е той?
— Известен търговец. Смятам, просто души за бизнес.
— Ако е обикновен търговец, защо го сложиха на масата точно до нея?
— Хайде, хайде. Май вече ти трепери отвътре.
— Просто съм предпазлива.
— Слушай внимателно, тогава. Работи в оная спортна фирма от Чикаго. Уимбълдън. Внасят половината от нещата си от английски фирми. — Бутройд спря, сякаш обясняваше проста задачка на дете. — Корабът е британски. Старицата е златна мина с милион познати и някой е решил да се възползва. Освен това е пиян като цепеница и му се гади, та две не вижда.
— Дай да си пийна — каза мисис Бутройд и се протегна към чашата на мъжа си.
— Обслужвай се.
— Кога ще започваш?
— След около двайсет минути.
— Защо трябва да е точно тази нощ?
— Целият кораб е пиян, а и времето за късмет е чудесно, като пред буря. Всеки, който още не се е напил, в момента повръща. А скоро и пияните ще започнат.
— Какво искаш да сторя?
— Удари ми един силен шамар. После се върни, при когото там беше, и без много да ти пука, им кажи, че вече съм преминал всякакви граници, че краят ни се вижда, или нещо такова. След няколко минути ще припадна на пода. Погрижи се двама мъже да ме отнесат в кабината. Или даже трима.
— Не знам ще се намерят ли трима достатъчно трезвени.
— Тогава, извикай стюарда. Или бармана, още по-добре. Бармана. Тук доста го притеснявам.
— Добре. Ключът в теб ли е?
— Баща ти ми го даде на кея сутринта.
Глава 20
Кенфийлд се добра до каютата си с усещането, че ще повърне. Непрестанното и вече мощно люлеене на кораба си казваше своето. Зачуди се защо има вицове за морската болест. Никога не му бе изглеждало смешно. Никога не се бе смял на карикатурите.
Падна връз леглото си, като си свали само обувките. С благодарност установи, че сънят го налягаше. Последните двайсет и четири часа бе прекарал в непрестанно напрежение.
И тогава започна да се чука.
Първо тихичко. Толкова тихо, че Кенфийлд само се обърна на другата страна. Тогава по-силно и по-силно и все по-бързо. Бе остро чукане, сякаш с един свит пръст и поради остротата си екна из цялата каюта.
Все още в полусън, Кенфийлд извика:
— Какво има?
— По-добре да отворите, друже.
— Кой е? — запита Кенфийлд, докато се опитваше да спре въртенето на стаята.
Силното чукане започна отначало.
— За Бога, спрете! Идвам!
Данъчният инспектор с мъка се изправи на крака и тръгна към вратата на каютата. Отключването на бравата се оказа още по-мъчно. Униформената фигура на корабния радист скочи в стаята му.
Кенфийлд си събра мислите, доколкото можеше, и погледна човека, вече облегнат на вратата.
— Какво искаш, по дяволите?
— Казахте ми да дойда в каютата ви, ако има нещо, дето си заслужава. Онова там… дето ви интересува.
— Е?
— Е, не смятате, че британски матрос ще тръгне да нарушава устава, без да има защо, нали?
— Колко?
— Десет лири.
— Какво, за Бога, трябва да е това, дето струва десет лири?
— Петдесет долара.
— Скъпичко ми се вижда.
— Струва си.
— Двайсет долара.
— Хайде… — захленчи морякът на своя кокни.
— Трийсет и толкоз — каза Кенфийлд и се насочи към леглото си.
— Дадено. Дайте ми парите.
Кенфийлд извади портфейла си и подаде на радиста три десетдоларови банкноти.
— Какво сега е това, което струва трийсет долара?
— Разкрит сте. От мадам Скарлати — каза морякът и изчезна.
Кенфийлд се изми със студена вода, за да се разсъни и запремисля възможностите си оттук нататък.
Бяха го хванали без прилично алиби. Според всяка логика полезността му беше изчерпана. Трябваше да го сменят, а това щеше да отнеме време. Най-малкото, което му оставаше да направи, бе да не позволи на старицата да предугади откъде бе дошъл.
Ех, ако можеше Бенджамин Рейнолдс да е тук с неговите мъдри съвети на стара пушка. Тогава си спомни за нещо, което Рейнолдс веднъж бе казал на друг данъчен инспектор, който бе безмилостно разкрит: „Използвай част от истината. Виж дали ще помогне. Намери някакъв претекст за това, което правиш.“
Той излезе от каютата си и изкачи стълбището до първа палуба. Намери апартамента й и почука на вратата.
Чарлз Конъуей Бутройд, изпълнителен вицепрезидент на финансова къща „Годуин и Ролинс“, падна в несвяст на пода в бара.
Трима стюарди, двама пияни участници в купона, жена му и случайно минаващ морски офицер успяха да отнесат огромното му тяло от залата в каютата му. Със смях на уста те свалиха обувките и панталоните на русия гигант и го покриха с одеяло.