— Не знам…
— Жив ли е?
— Кой…
— Добре знаеш кой! Скарлет! Синът й!
Събрал последните си сили, в този момент Бутройд направи онова, което изглеждаше невъзможно. Хванал матрака, той се олюля назад, като че ли готов да падне. Движението му свали отчасти покривката на леглото заедно с одеялата. Докато Кенфийлд пристъпи напред, Бутройд внезапно отскубна матрака от леглото, вдигна го и го запокити към данъчния инспектор, пристъпвайки след него с цялата си тежест. Кенфийлд отчаяно изпрати един куршум в тавана, падайки заедно със старицата под силата на удара. Бутройд ги притисна за последно, премазвайки ги с матрака в ъгъла между стената и пода, и с помощта на рикошета от пружините се изправи пак на крака. Обърна се, почти ослепял, и се измъкна от стаята. В коридора свали чорапа от главата си, отвори вратата и хукна навън. Елизабет Скарлати изстена от болка, опипвайки глезена си. Кенфийлд отблъсна матрака и след като той падна, се опита да помогне на старицата да се изправи.
— Струва ми се, че глезенът ми, или част от стъпалото ми е счупено.
Кенфийлд желаеше само да тръгне след Бутройд, но не можеше да остави старицата в това състояние. Освен това, ако я оставеше, тя щеше моментално да вдигне телефона, което правеше всичко безпредметно.
— Ще ви отнеса до леглото.
— За Бога, наместете първо матрака там. Костите ми са крехки!
Кенфийлд чувстваше, че се разкъсва между възможността да постъпи, както му бе казано и желанието си да си свали колана, да върже ръцете на старицата и да тръгне след Бутройд. Последното щеше да бъде глупаво. Тя все едно щеше да повика полицията. Затова той постави обратно матрака на леглото и внимателно я вдигна върху леглото.
— Как се чувствате?
— Като мъртвец.
Причерня й, докато поставяше възглавниците зад нея.
— Май, по-добре да повикам корабния лекар.
Въпреки това Кенфийлд не посегна към телефона. Опита се да намери думите, способни да я убедят да го остави да действа както сам реши.
— За това има достатъчно време. Искате да тръгнете след него, нали?
— Точно така — погледна я остро Кенфийлд.
— Защо? Мислите ли, че може да има нещо общо с моя син?
— Всяка секунда мои обяснения намалява шанса някога изобщо да разберем това.
— Откъде да знам, че ще действате в мой интерес? Не поискахте да потърся помощ по телефона в момент, когато тя определено ни бе нужна. Всъщност, за малко и двамата да ни убият заради вас. Смятам, че заслужавам някакво обяснение.
— Сега няма време. Моля ви, имайте ми вяра.
— Защо трябва да ви вярвам?
Погледът на Кенфийлд падна върху въжето, изпуснато от Бутройд.
— Наред с всички други причини, твърде дълги за обяснение, ако не се бях оказал тук, щяхте да бъдете убита — посочи той към тънките върви на пода. — Ако мислите, че с това въже е трябвало да ви вържат ръцете, напомнете ми да ви обясня преимуществата на техниката гарота при използване на еластична корда вместо парче ластик за дрехи. Китките ви биха могли да се измъкнат оттук — той вдигна въжето и го поднесе пред очите й. — Но не и гърлото ви!
Тя се загледа в него внимателно.
— Кой сте вие? Кому служите?
Кенфийлд си спомни за целта на своето посещение — да каже част от истината. Бе решил да каже, че е нает от частна фирма, интересуваща се от Ълстър Скарлет — списание или нещо подобно. При създадените обстоятелства това щеше да бъде откровено глупаво. Бутройд не бе крадец, той бе наемен убиец със своя мисия. Елизабет Скарлати бе набелязана да умре. Тя не бе част от заговор. Кенфийлд имаше нужда от всички налични средства.
— Служител съм на правителството на Съединените щати.
— О, Господи! Този идиот, сенаторът Браунли! Нямах представа!
— Нито пък той, уверявам ви. Без да знае, той задейства и нас, но не е сторил нищо повече.
— И предполагам в момента цял Вашингтон си играе на детективи, без да ме информира!
— Бих се изненадал, ако и десет души в цял Вашингтон знаят за това. Как е глезенът ви?
— Ще оцелея някакси.
— Ако повикам лекаря, ще измислите ли нещо, все едно сте паднали? Само за да спечелим време. Това е единствената ми молба.
— Ще ви предложа нещо повече, мистър Кенфийлд. Пускам ви да си тръгнете. По-късно ще повикаме лекар, ако това е нужно — тя отвори чекмеджето на нощното си шкафче и му подаде ключа от стаята.
Кенфийлд се отправи към вратата.
— При едно условие — старицата надигна глас достатъчно силно, за да го спре.
— Какво по-точно?
— Че ще се отнесете с нужната сериозност към едно предложение, което ще отправя към вас.
Кенфийлд се извърна и я погледна скептично.