— Какво предложение?
— Да работите за мен.
— Няма да се бавя — каза данъчният инспектор, втурвайки се към вратата.
Глава 21
Четирийсет минути по-късно Кенфийлд тихо се вмъкна обратно в стаята на Елизабет Скарлати. В мига, в който старицата чу прещракването на ключа, нададе къс вик на уплаха.
— Кой е?
— Кенфийлд — каза той и влезе.
— Намерихте ли го?
— Да. Мога ли да седна?
— Моля… Какво стана? За Бога, мистър Кенфийлд, какво се случи? Кой е той?
— Казваше се Бутройд. Работеше за една нюйоркска финансова къща. Очевидно е бил нает със задачата да ви убие. Мъртъв е и тленните му останки са вече зад нас — мисля, на около три мили.
— Боже мой! — седна в шезлонга старицата.
— От началото ли ще започнем?
— Младежо, разбирате ли какво сте направили? Сега ще има издирване, разследване! Такъв шум ще се вдигне на кораба!
— А, някъде наистина ще се вдигне голям шум, това ви гарантирам. Но се съмнявам дали тук ще има нещо повече от най-рутинно и дори малко небрежно разследване. И една потънала в мъка, объркана вдовица, която няма да мръдне от каютата си.
— Какво искате да кажете?
Кенфийлд й разказа как открил тялото до каютата на Бутройд. Само накратко спомена по-отблъскващите подробности за това как го е претърсил и хвърлил зад борда, но в пълни подробности описа как се е върнал в бара, където научил от очевидци за предполагаемия припадък на Бутройд отпреди няколко часа. Вероятно преувеличавайки, барманът бе казал, че били нужни шестима мъже, за да го завлекат до каютата му и да го хвърлят в леглото.
— Видите ли, широко засвидетелстваното му алиби е и най-логичното обяснение за… изчезването му.
— Ще претърсят кораба, докато стигнем пристанището.
— Не, няма.
— Защо смятате така?
— Скъсах част от пуловера му и я закачих на перилата точно пред каютата му. Ще бъде очевидно, че пияният мистър Бутройд се е опитал да се присъедини обратно към тържеството и че по пътя е преживял трагичен инцидент. Пияница на борда в комбинация с ужасното време зад борда е лошо съвпадение — Кенфийлд сиря за момент да помисли. — Ако е действал сам, няма от какво да се боим. Ако не е…
Счетоводителят реши да не довърши мисълта си.
— Нужно ли бе да хвърляте човека зад борда?
— По-добре ли би било да го намерят с четири куршума в тялото му?
— Три. Има един заседнал в тавана.
— Толкова по-зле. Би донесъл връзката с вас. Ако има съучастник на борда, до сутринта би трябвало да сте мъртва!
— Изглежда сте прав. Какво ще правим сега?
— Ще чакаме. Ще поговорим и ще чакаме.
— Ще чакаме какво?
— Някой да се опита да разбере какво се е случило. Може би жена му. Може би този, който му е дал ключа. Някой.
— Мислите, че ще се опита?
— Мисля, че опит би трябвало да има. Ако на борда съществува човек, който да работи с него. Най-малко заради това, че всичко е отишло по дяволите.
— Може да е бил просто крадец.
— Не беше. Беше убиец. И нямам за цел да ви плаша.
Старицата замислено погледна Кенфийлд в очите.
— Кои са „те“, мистър Кенфийлд?
— Не зная. Затова и ще поговорим.
— Смятате, че те са свързани с изчезването на сина ми, така ли?
— Да, така смятам… А вие?
Тя не отговори директно на зададения въпрос.
— Казахте, че би трябвало да започнем от самото начало. Къде е то за вас?
— В момента, когато открихме, че американски ценни книжа на стойност милиони долари се продават тайно на чуждестранна борса.
— Какво общо има това с моя син?
— Той е бил там. Бил е точно в този район, когато тръгнаха слуховете. Година по-късно, след изчезването му, получихме сигурни разузнавателни сведения, че продажбата е била извършена. Бил е отново там. Очевидно, нали?
— Или просто въпрос на рядко съвпадение.
— Тази хипотеза престана да съществува, когато ми отворихте да вляза преди час.
Старицата се вторачи в данъчния инспектор, докато той се сви удобно на стола си. Той, на свой ред, я наблюдаваше с полузатворени очи. Видя, че тя бе разгневена, но се владееше.
— Това са ваши предположения, мистър Кенфийлд.
— Не смятам. И тъй като знаем кой бе планираният ви убиец и за кого е работил — Годуин и някой си, или нещо такова от Уолстрийт — картинката, струва ми се, се изяснява значително. Някой, някой в петата по големина финансова къща в Ню Йорк е достатъчно разярен, или уплашен от вас, че е готов да ви убие.
— Това са догадки.
— Догадки, разбира се! А, това са ми синините за доказателство!
— Как успя Вашингтон да… свърже тези обстоятелства?
— „Вашингтон“ побира твърде много хора. Ние сме съвсем малък отдел. Обикновено се занимаваме тихо с подкупни, но високопоставени държавни служители.