Импозантната резиденция на Ълстър Скарлет на Петдесет и четвърта улица се почистваше с пясъчна струя и боядисваше наново. От покрива бяха спуснати скелета и група работници старателно изпълняваха задачите си. Тежкото такси на бели и черни квадрати спря пред входа и Матю Кенфийлд изкачи стълбите към вратата. Позвъни. Вратата бе отворена от дебелата домашна прислужница.
— Добър ден, Хана. Не зная дали ме помниш, но името ми е Кенфийлд. Матю Кенфийлд за мисис Скарлет.
Хана изобщо не се помръдна, нито пък му предложи да влезе.
— Очаква ли ви мисис Скарлет?
— Официално не, но сигурен съм, че ще ме приеме.
Не бе имал и намерение да звъни предварително. За нея щеше да бъде твърде лесно да откаже.
— Не зная дали мадам е тук, сър.
— Тогава, просто ще почакам Тук на стълбите ли ще трябва да стане това?
Хана неохотно стори път на данъчния инспектор, който пристъпи в отвратително оцветения коридор. Кенфийлд бе отново поразен от наситеността на червеното по стените и черните драперии.
— Ще проверя, сър — каза прислужницата, като се заизкачва по стълбите.
След няколко минути от върха не високо стълбище се показа Джанет, следвана тромаво от Хана. Изглеждаше съвсем спокойна. Очите й бяха ясни, свежи, забравили паниката, с която той ги бе запомнил. Тя се чувстваше уверена и бе несъмнено една красива жена.
Кенфийлд се почувства внезапно обхванат от чувство за малоценност. Човекът пред него го задминаваше.
— Е, мистър Кенфийлд, каква изненада.
Той не можеше да разбере дали поздравът й целеше да е приятелски, или не. Отправен бе дружелюбно, но хладно и резервирано. Това момиче бе научило добре уроците на отдавнашното богатство.
— Надявам се, не неприятна, мисис Скарлати.
— Съвсем не.
Хана бе стигнала до края на стълбището и се отправяше към вратата на гостната. Кенфийлд побърза да заговори отново.
— По време на пътуването си срещнах един човек, чиято фирма произвежда дирижабли. Сметнах, че ще се заинтересувате — Кенфийлд наблюдаваше Хана с крайчеца на окото си, без да помръдва глава. Прислужницата се обърна рязко и погледна данъчния инспектор.
— Нима, мистър Кенфийлд? Какво общо имам аз с това? — момичето бе озадачено.
— Разбрах, че приятелите ви от Ойстър бей са решили твърдо да купят един за клуба си. Тук нося цялата информация. Покупна цена, аренда, характеристики, производство… Разрешете да ви покажа.
Данъчният инспектор хвана Джанет Саксън за лакътя и бързо я поведе към вратата на трапезарията. Хана едва забележимо се поколеба, но след погледа от страна на Кенфийлд се оттегли в гостната. След това счетоводителят затвори вратата.
— Какво правите? Нямам намерение да купувам дирижабъл.
Данъчният инспектор застана край вратата и вдигна пръст пред устата си в знак момичето да замълчи.
— Какво?
— Замълчи за момент. Моля те — каза той тихо.
Кенфийлд изчака около десет секунди и после с рязко движение отвори вратата.
Точно от другата страна на коридора, край вратата на гостната, стояха Хана и един мъж в бели работни дрехи, очевидно един от бояджиите. Разговаряха, държейки под око вратата на трапезарията. Попаднали под вперения поглед на Кенфийлд, те неловко се изтеглиха настрани.
Кенфийлд затвори вратата и се обърна към Джанет Саксън.
— Любопитно, нали?
— Какво правиш?
— Интересно, че прислугата ви е тъй любопитна.
— А, това ли — Джанет се обърна и взе цигара от кутията на малката масичка до нея. — Прислугата винаги си говори, а сега мисля, че им дадохте и повод.
Кенфийлд й запали цигарата.
— Включително и бояджиите?
— Приятелите на Хана са си нейна работа. Изобщо не ме интересуват. Самата Хана почти не ме интересува…
— Не ти ли се струва любопитно, че Хана почти се препъна, когато споменах за дирижабъла?
— Просто не те разбирам.
— Признавам, че избързвам с всичко това.
— Защо не позвъни?
— Ако бях позвънил, щеше ли да ме приемеш?
— Вероятно… — каза Джанет, след като помисли за момент. — Каквито и обвинения да имам по повод последната ти визита, не могат да бъдат основание да те обиждам.
— Не исках да рискувам.
— Много мило от твоя страна. Трогната съм. Но защо това странно държание?
Нямаше смисъл от повече бавене. Той извади плика от джоба си.
— Помолиха ме да ти предам това. Мога ли да седна, докато го прочетеш?