Младежът замълча и после отвърна тихо:
— Е, за дванайсетия ми рожден ден ми подарихте с мама нова яхта. Тогава се чувствах по-добре.
Възрастният мъж върна усмивката.
— Не се и съмнявам.
— Това ли е? — Момчето постави куфарчето на масата и го поглади с пръсти.
— Това е всичко.
— Сигурно би трябвало да се чувствам удостоен с голяма чест.
— Нужно бе специално нареждане на президента, за да го изтеглим от Държавния департамент.
— Наистина ли? — вдигна поглед момчето.
— Не се безпокой. Той едва ли знае какво има вътре.
— Как така?
— Бе сключена сделка. С нужното взаимно доверие.
— Не мога да повярвам.
— Мисля, че ще повярваш, след като го прочетеш. Не повече от десетина души са го виждали в пълния му вид, а повечето от тях са мъртви. Последната четвърт от документа събрахме на части… през трийсет и осма. Намира се в отделната папка с оловните печати. Страниците не вървят по номера и трябва да бъдат подредени. Легендата е на първата страница.
Майорът бързо разхлаби възела на вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.
— Нима всичко това е било необходимо?
— Така преценихме. Доколкото си спомням, използвахме и различни машинописки. — Майорът тръгна към вратата на една от спалните. — Бих ти предложил да подредиш страниците в последната папка, преди да започнеш да четеш.
Той влезе в спалнята, бързо съблече ризата и развърза обувките си. Младежът го последва и се подпря на рамката на вратата.
— Кога тръгваме? — попита момчето.
— В четвъртък.
— С какво?
— Бомбардировача на командването от Фери. От военновъздушна база „Матюс“ през Нюфаундленд, Исландия и от Гренландия до Ирландия. Оттам на неутрален самолет директно в Лисабон.
— Лисабон?
— Оттам ни поема швейцарското посолство. Те ще ни закарат до Берн… напълно защитени.
Свалил панталоните си, Кенфийлд избра от гардероба чифт светлосиви от каша и ги обу.
— Какво ще кажем на мама? — запита младежът.
Кенфийлд прекоси стаята и влезе в банята, без да отговори. Напълни мивката с топла вода и започна да сапунисва брадата си.
Момчето го следеше с очи, но без да се помръдва или да нарушава мълчанието. То усещаше, че по-възрастният мъж се измъчва много повече, отколкото си позволяваше да покаже.
— Би ли ми дал една чиста риза от второто чекмедже оттатък? Само я остави на леглото.
— Готово.
От подредените в купчина ризи в чекмеджето младежът избра една плътна, с широка яка.
— Днес е понеделник, така че имаме три дни — заговори Кенфийлд, докато се бръснеше. — На мен ми остава да уредя последните подробности, а ти ще имаш време да премислиш прочетеното. Ще имаш въпроси и едва ли трябва да ти казвам да ми ги задаваш винаги, щом трябва. Не че има кой друг да ти отговори, но ако все пак се разгорещиш и ти се прииска да вдигнеш телефона, недей.
— Ясно.
— Всъщност не се чувствай длъжен да запаметяваш каквото и да е. Не това е важното. Просто зная, че трябва да научиш за всичко това.
Беше ли откровен с момчето? Наистина ли бе нужно то да почувства бремето на единствената истина? Кенфийлд се бе убедил, че това трябваше да стане, защото независимо от годините и взаимната им привързаност, Ендрю бе част от фамилията Скарлет. След няколко години той щеше да наследи едно от най-големите състояния в света. Подобни хора трябваше да могат да поемат своята отговорност, когато това станеше необходимо, а не когато им бе удобно.
Но действително ли бе така?
Или Кенфийлд просто поемаше най-лесния за себе си път? Нека някой друг отговори! Божичко! Накарай някой друг да проговори!
Майорът попи лицето си с хавлията, постави си малко одеколон и започна да облича ризата си.
— Ако държиш да узнаеш, по-голямата част от брадата ти си стои.
— Не държа. — Той си избра вратовръзка от полицата на вратата в гардероба и свали един тъмносин блейзер от закачалката му. — Тръгна ли, можеш да започнеш да четеш. Ако излезеш да вечеряш, остави куфарчето вдясно от вратата в библиотеката. И го заключи. Ето ключа.
Той свали малко ключе от връзката си с ключове. Двамата мъже излязоха от спалнята и Кенфийлд се запъти към коридора.
— Ти или не ме чу, или не желаеш да ми отговориш, но какво, все пак, ще научи мама?
— Чух те — Кенфийлд се обърна към младия мъж. — Джанет не трябва да знае нищо.
— Защо? Ами, ако нещо се случи?
Кенфийлд бе вече видимо разстроен:
— Прецених, че тя не трябва да знае нищо.
— Не съм съгласен с теб — спокойно отвърна младежът.
— Това не ме засяга!
— А вероятно би трябвало. Доста съм важен за теб в момента… И не по мой избор, татко.