Глава 25
На двайсет и пет мили от праисторическите покрайнини на Кардиф, в затънтена долина сред дебрите на Уелс, се намира Ордена на Светата Дева — дома на сестрите Кармелитки. Гладките му стени се издигат бели като алабастър, подобно на младоженка в свещено очакване на поглед в Райската (но без змията) градина.
Данъчният инспектор и младата съпруга спряха автомобила пред самия му вход. Кенфийлд излезе от колата и отиде до малкия, подобен на арка вход, на чиято врата имаше малко прозорче с капак. Отстрани на портата имаше чукче от черно желязо, което той използва и изчака няколко минути, докато една монахиня отговори.
— Какво желаете?
Данъчният инспектор извади картата, удостоверяваща самоличността му и я вдигна, така че монахинята да я види.
— Казвам се Кенфийлд, сестро. Идвам за мадам Елизабет Скарлати. Нейната снаха е с мен.
— Бихте ли почакали, моля. Може ли? — жената даде да се разбере, че би искала да вземе картата със себе си. Той й я подаде през малкия отвор.
— Разбира се.
Прозорчето бе затворено и залостено с резе. Кенфийлд отиде обратно до колата и каза на Джанет:
— Много са предпазливи.
— Какво става?
— Взе ми картата, за да се убеди, че на снимката съм аз, а не някой друг.
— Прекрасно е тук, нали? Толкова спокойно.
— Засега да. Но нищо не обещавам, щом веднъж видим нашето момиче.
— Вашето коравосърдечно отношение и безучастно пренебрежение към моята физическа цялост, да не говорим за удобства, наистина нямат граници! Имате ли някаква представа на какво спят тези идиотки? Ще ви го кажа! На армейски нарове!
— Съжалявам — Кенфийлд се постара да не се разсмее.
— А знаете ли с какви помии се хранят? Ще ви кажа и това! Храна, която бих забранила и в конюшнята си!
— Казаха ми, че сами си отглеждали зеленчуци — противопостави се меко данъчният инспектор.
— За да оберат торта и да оставят растението!
В същия момент камбаните от манастира отекнаха в долината.
— Това продължава ден и нощ! Запитах тази заблудена жена, сестра Маккрий, или както там й е името, защо толкова рано сутринта? — и знаете ли какво ми отговори тя?
— Какво, майко? — попита Джанет.
— „Такава е волята на Христа“ — това ми каза. „Това не е добрият епископален Христос“ — казах й аз… Беше непоносимо! Защо се забавихте така дълго? Мистър Дерек каза, че ще сте тук преди четири дни.
— Трябваше да изчакам куриер от Вашингтон. Да тръгваме. Ще ви разкажа.
Елизабет седеше на задната седалка на бентлито, зачетена в списъка от Цюрих.
— Познавате ли някои от тези хора? — попита Кенфийлд.
— Лично не. По репутация обаче — почти всички.
— Например?
— Американците, Луис Гибсън и Ейвъри Ландър, са двама екстравагантни тексаски богаташи. Убедени са, че именно те са създали нефтените полета. Чувала съм, че Ландър е истинска свиня. Харолд Лийкок, единият от англичаните, е голямо име на Британската фондова борса. Много е умен. Мирдал от Швеция е също по европейските фондови пазари. В Стокхолм… — Елизабет вдигна очи и отвърна на отправения от Кенфийлд поглед в огледалото за обратно виждане.
— Някой друг?
— Да. Тисен. Фриц Тисен. Стоманодобив и машиностроене. Всеки познава Киндорф — въглищата на долината на Рур, и Шницлер. Той е сега в „И. Г. Фарбен“… Единият от французите Д’Алмейда контролира железниците им, мисля. Доде не познавам, но съм срещала името.
— Има танкери. Параходни линии.
— А, да. И Мастерсън. Сидни Мастерсън — англичанинът. Внос от Далечния изток, мисля. Не познавам Инес-Боуен, но, отново срещала съм някъде името.
— Не споменахте Ролинс. Томас Ролинс.
— Не смятах, че е необходимо. „Годуин и Ролинс“, тъстът на Бутройд.
— Не познавате четвъртия американец, Хауърд Торнтън, така ли? От Сан Франциско е.
— Никога не съм чувала за него.
— Джанет казва, че синът ви е познавал някой си Торнтън от Сан Франциско.
— Това съвсем не ме учудва.
По пътя към Понтипрод, в покрайнините на долината на Ронда, Кенфийлд забеляза автомобил, който непрекъснато се появяваше в страничното му огледало. Беше далече зад тях, не повече от точка в огледалото, но се губеше от поглед само при завой. И винаги, когато вземаше някой от многобройните завои, автомобилът се показваше много по-скоро, отколкото предишната му скорост би предполагала. По правите отсечки той изоставаше далеч назад и при възможност винаги пускаше други коли да го изпреварят.
— Какво има, мистър Кенфийлд? — Елизабет наблюдаваше данъчния инспектор, който не спираше да обръща поглед към огледалото, закрепено за вратата на колата.