— Много вярно, мадам — каза Дерек. — Тъй като повечето от интересите му са в границите на британски владения, той работи непрекъснато с Уайтхол. И намира най-благосклонен прием там.
— Има ли правителствено досие върху Бертолд?
— Както за всеки чужденец-резидент, разбира се.
— Можете ли да ми го предоставите?
— Ще се наложи да намеря много сериозна причина за това. Разбирате, нали.
— Мистър Дерек! — прекъсна го Елизабет. — На борда на „Калпурния“ бе извършен опит за покушение срещу мен! В Уелс вчера един автомобил се опита да ни изхвърли от пътя! И в двата случая маркиз Бертолд може да бъде замесен. Аз бих нарекла това сериозна причина!
— Боя се, че тук сме на различни мнения. Случаите, които описвате, са работа на полицията. Всичко останало, което зная, е поверителна информация и аз я третирам но нужния начин. Очевидно и в двата случая не се предявяват официални обвинения. Това е зона на здрача, наистина, но Кенфийлд знае за какво говоря.
Данъчният инспектор погледна към Елизабет и тя разбра, че бе дошъл ред тя да използва неговата тактика. Той й бе обяснил, че в крайна сметка ще им се наложи да направят това. Бе го нарекъл „Частица от истината“. Причината бе очевидна. Британското разузнаване нямаше да се остави да бъде използвано като нечия персонална полиция. Трябваше да има и други доводи, на които да се опре. Доводи, които Вашингтон да може да потвърди. Кенфийлд погледна англичанина и проговори тихо.
— Правителството на САЩ не би намесило никое специализирано управление, ако нямаше в ръцете си случай отвъд полицейските компетенции. Когато синът на мадам Скарлати — и съпруг на мисис Скарлет — бе в Европа миналата година, големи средства под формата на открити ценни книжа от множество американски корпорации бяха изпратени до него. Смятаме, че те са били разпродадени тайно на европейските пазари. Включително и на Британската фондова борса.
— Нима искате да ми кажете, че някой тук създава американски монопол?
— Държавният департамент смята, че манипулацията е била дело на персонала на собственото ни посолство. В момента хората са тук в Лондон.
— Персонал от собственото ви посолство! И мислите, че Скарлет е бил част от това?
— Смятаме, че е бил използван — прониза въздуха гласът на Елизабет. — Използван и после елиминиран.
— Той се движеше в тези среди, Дерек. Както и маркиз Бертолд.
Дерек постави малкия си бележник обратно във вътрешния си джоб. Даденото обяснение му бе очевидно достатъчно. Британската служба бе също доста любопитна.
— Утре ще донеса едно копие от досието за вас, Кенфийлд… Приятна вечер, мадам — каза той и излезе.
— Поздравявам ви, млади момко. Персонал от посолството. Много умно от ваша страна.
— Мисля, че бе забележителен! — каза Джанет, като му се усмихна.
— Ще свърши работа — промърмори данъчният инспектор, преглъщайки обилна глътка скоч. — А сега, мога ли да изкажа мнението, че всички имаме нужда от малко разтоварване. Ако става дума за мен самия — уморен съм от мислене — и ще ви бъда признателен, мадам Скарлати, ако запазите в тайна коментара си върху това. Какво ще кажете за една вечеря в някое от тези места, където аристократите като вас ходят? Мразя танците, но кълна се, ще танцувам и с двете ви, докато рухнете на земята.
Елизабет и Джанет се засмяха.
— Не, но ви благодаря — каза Елизабет. — Вие двамата идете и се налудувайте — тя погледна признателно данъчния инспектор. — Една стара жена отново ви благодари, мистър Кенфийлд.
— Ще заключите вратите и прозорците, нали?
— На седем етажа над земята? Ще го направя, ако желаете.
— Желая — отвърна Кенфийлд.
Глава 27
— Прекрасно е! — провикна се Джанет над оглушителната смесица от гласове и музика в Клариджис. — Хайде, Матю, недей да си толкова кисел!
— Не съм кисел. Просто не те чувам.
— Чуваш ме. И не ти харесва. Но остави ме да му се насладя.
— Добре. Добре! Искаш ли да танцуваш?
— Не. Ти мразиш танците. Искам само да гледам.
— За това не вземат пари. Гледай. Уискито е добро.
— Кое е добро?
— Уискито, казвам.
— Не, благодаря. Виждаш ли? Мога и да съм примерна. Вече ме водиш с две питиета, запомни.
— Ако така продължава, мога да те поведа и с шейсет.
— Какво, скъпи?
— Казах, че сигурно ще те водя с шейсет, докато се махнем оттук.
— О, стига, моля те. Забавлявай се!
Кенфийлд погледна още веднъж момичето пред себе си и пак почувства как прелива от радост. Нямаше друга дума освен радост. Тя представляваше наслада, която го изпълваше с удоволствие и топлина. Очите й излъчваха непосредствената отдаденост, която само влюбените могат да чувстват. И макар Кенфийлд да се стараеше по всякакъв начин да се отскубне, да се изолира, да погледне обективно на нещата, откриваше само, че не успява да го стори.