— Много те обичам — каза той.
Тя го чу през музиката, през смеха и шума от движението.
— Зная — погледна го тя и очите й носеха предчувствие за сълзи. — Ние се обичаме. Не е ли невероятно?
— Искаш ли да танцуваш сега?
Момичето едва забележимо отметна назад глава.
— О, Матю! Мой скъпи, сладък Матю! Не, мили. Не се налага да танцуваш.
— Ама аз мога.
Тя сключи ръце.
— Ще танцуваме сами, съвсем сами, по-късно.
Матю Кенфийлд взе решение тази жена да е негова до края на живота му.
Но бе професионалист и мислите му за миг се върнаха и към старицата в „Савой“.
В този миг Елизабет Уикъм Скарлати ставаше от леглото си и обличаше своя халат. Бе чела вестник „Манчестър Гардиън“. Прелиствайки тънките му страници, тя чу две остри метални прещраквания и приглушен шум откъм дневната. В началото не се стресна от шума — бе залостила вратата на коридора и предполагаше, че снаха й се мъчи с ключа, без да може да влезе заради резето. Все пак, бе два часът след полунощ и момичето трябваше да се е върнало досега. Тя извика.
— Момент, скъпа. Станала съм.
Бе оставила включена една настолна лампа и ресните на лампиона се разклатиха, когато тя мина край него, оставяйки поток от бледи сенки на стената.
Стигна до вратата и започна да отключва резето. Спомняйки си за данъчния инспектор, тя моментално спря.
— Това си ти, нали, скъпа?
Отговор нямаше.
Тя автоматично върна обратно ключалката.
— Джанет? Мистър Кенфийлд? Вие ли сте?
Тишина.
Страх бързо полази Елизабет. Бе чула звука, възрастта не бе увредила слуха й.
Може би бе взела за щракане непривичния шум от хартията на английските вестници. Подобна възможност не бе за изключване, но макар тя да се постара да й повярва, не успя.
Имаше ли някой друг в стаята?
При тази мисъл почувства болка в дъното на стомаха си. Когато се обърна, за да се върне обратно в спалнята, видя, че един от големите френски прозорци бе частично отворен. Не повече от три пръста, но достатъчно, за да може лекият бриз да заклати копринените пердета.
В объркването си тя се опита да си спомни дали го бе затворила по-рано. Смяташе, че го бе направила, но разсеяно, тъй като не бе взела на сериозно съветите на Кенфийлд. И защо бе необходимо? Те бяха на седем етажа над земята.
Разбира се, че не бе го затворила. Или, пък, притваряйки го, не бе превъртяла ключалката и той се бе разтворил. Нещо съвсем обичайно. Тя отиде до прозореца и то затвори.
И тогава го чу.
— Здравей, майко.
От сянката в далечния край на стаята се появи висок мъж, облечен в черно. Главата му бе избръсната и имаше силен загар.
Няколко секунди тя не можа да го познае. Светлината от единствената включена настолна лампа бе слаба, а фигурата бе в далечния край на стаята. Привиквайки към светлината и обекта на наблюдение, тя осъзна защо човекът изглеждаше непознат. Лицето бе променено. Лъскавата черна коса бе обръсната; носът бе променен, смален, с издадени настрани ноздри; ушите бяха по-различни, по-прилепнали към главата; дори очите, чиито клепачи по-рано леко ги бяха скривали по неаполитански, сега бяха широко отворени и сякаш изобщо нямаха клепачи. Около устата и челото имаше червеникави белези. Това не бе лице. Това бе маска на лице. Бе потресаващо. Чудовищно. И бе нейният син.
— Ълстър! Боже мой!
— Ако в този миг умреш от сърдечен удар, ще направиш за смях няколко високоплатени убийци.
Старицата се опита да мисли, постара се с всички сили да устои на паниката. Хвана с ръце облегалката на най-близкия стол, вените на набръчканите й ръце щяха да пробият кожата.
— Ако си дошъл, за да ме убиеш, едва ли бих могла да сторя нещо.
— За теб би било любопитно да узнаеш, че човекът, който нареди да бъдеш убита, сам ще е мъртъв съвсем скоро. Оказа се глупак.
Синът й отиде до френския прозорец и провери ключалката. Погледна предпазливо през стъклото и остана доволен. Майка му забеляза, че лекотата на походката му се бе запазила, но не и грацията и нехайната отпуснатост, придобили някога формата на леко аристократично прегърбване. В движенията му сега имаше някакъв напрегнат и твърд характер, подчертаван и от ръцете му, които бяха облечени в тесни като кожа черни ръкавици, с издължени и схванато превити пръсти.
Елизабет бавно започваше да намира думите си.
— Защо си дошъл тук?