— Заради нахалното ти любопитство. — Той бързо се придвижи до хотелския телефон на масичката с настолната лампа, докосвайки вилката, като че ли за да се убеди, че е притисната. После премина на метър от майка си и видът на лицето му, сега видян ясно, я накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, той почесваше дясната си вежда, която бе леко възпалена. Наблюдаваше измъчения й вид.
— Раните още не са съвсем зараснали. Понякога сърбят. Нима си по майчински загрижена?
— Какво си направил със себе си?
— Нов живот. Нов свят за мен. Свят, който няма нищо общо с твоя. Все още!
— Попитах те какво си направил.
— Знаеш какво съм направил, иначе нямаше да си тук в Лондон. Това, което трябва да разбереш сега, е, че Ълстър Скарлет вече не съществува.
— Ако искаш светът да повярва на това, защо си дошъл точно при мен?
— Защото ти с право предположи, че това не е така, и бъркането ти може да се окаже твърде досадно за мен.
Старицата се стегна като стомана, преди да заговори.
— Твърде възможно е тогава нарежданията за смъртта ми да не са били глупави.
— Много смело. Мисля си, все пак, дали си се замисляла за останалите?
— Кои останали?
Скарлет седна на канапето и проговори с хапещ италиански акцент.
— La Famiglia Scarlatti! Така е точната фраза, нали?… Единайсет души, по-точно. Двама родители, една баба, една пияна съпруга-курва, и седем деца. Краят на племето! Родът на Скарлати внезапно изчезва с едно кърваво убийство!
— Ти си луд! Ще те спра! Не поставяй дребната си кражба редом с това, което имам аз, момчето ми!
— Ти си една изветряла старица! За нас има нещо по-важно от парите. Важно е вече само за какво се използват те. Ти ме научи на това!
— До пари няма да можеш и да се докоснеш! Ще те открия, където и да си, и ще те унищожа!
Мъжът без никакво усилие скочи на крака от канапето.
— Губим си времето. Ти навлизаш в подробности. Това не е на ниво. Ще бъда пределно ясен. Обаждам се оттук веднъж и в Ню Йорк пристига заповед. В рамките на четирийсет и осем часа фамилията Скарлати е покосена! Изтребена! Погребението ще е скъпо. Фондацията ще осигури само най-доброто.
— Включително и твоето дете?
— Той — най-напред. Всичките — мъртви. Без видима причина. Загадката на лунатиците Скарлати.
— Ти си луд — едва промърмори тя.
— Говори по-високо, майко! Или си мислиш за онези къдрокоси сополанковци, дето лудуват по бреговете на Нюпорт и се превиват от смях в малките си лодки. Би било трагично, нали? Само един! Само един измежду всичките да остане, ще е достатъчно за теб и племето Скарлати ще продължи да жъне слава! Да се обадя ли по телефона? На мен ми е напълно безразлично.
Старицата, която не се бе помръднала, отиде до един от фотьойлите.
— Какво толкова ценно искаш от мен, че животът на семейството да зависи от него?
— Не за теб. Ценно е само за мен. Можеше и да е по-зле, знаеш. Можех да поискам още сто милиона.
— А защо не го направиш? При това положение знаеш, че ще ти ги дам.
Мъжът се засмя.
— Разбира се, че ще ги платиш. Ще ги платиш така, че ефектът да е като срутване на Китайската стена. Не, благодаря. Нямам нужда. Не забравяй, за нас сумите не са от значение.
— Какво искаш? — седна тя във фотьойла, кръстосвайки ръце в скута си.
— Писмата до банките, най-напред. И без това няма да ти свършат работа, така че няма защо да се бориш със съвестта си?
Значи беше права! Концепцията бе вярна! Винаги търси прагматичното! Парите.
— Писма до банките?
— Писмата до банките, които Картрайт ти даде.
— Ти си го убил! Знаел си за нашия договор?
— Стига, майко. Да направят някакво магаре от Юга вицепрезидент на Уотърман тръст! Да го натоварят с реална отговорност? Следихме го в продължение на три дни. Договорът ти е при нас. Неговите екземпляри поне. Хайде, да не се лъжем излишно. Писмата, моля.
Старицата стана от креслото и отиде в спалнята си. Върна се и му подаде писмата. Той бързо отвори пликовете и ги извади. Разстла ги на канапето и ги преброи.
— Картрайт си спечели парите.
Той ги събра и спокойно седна на канапето.
— Не предполагах, че тези писма са толкова важни.
— Всъщност не са. С тях нищо не може да бъде постигнато. Всички сметки са закрити, а парите… разпръснати по други, да кажем.
— Защо тогава толкова държеше да ги получиш? — тя остана права.
— Ако бяха представени на банките, щяха да предизвикат множество догадки. Точно в момента не ни е нужен много шум.
Старицата се зарови в уверения поглед на сина си. Бе саможив, самодоволен, почти ведър.
— Кои сте „вие“? С какво си се захванал?
Отново уродливата усмивка на подвитата уста под широките ноздри.