— Ще разбереш, като му дойде времето. Не по името, но ще разбереш. Може дори да се гордееш, но никога няма да го признаеш — той погледна часовника си. — И така, на работа.
— Какво още?
— Какво стана на „Калпурния“? И не ме лъжи! — той впи поглед в старицата, без дори веднъж да мигне.
Елизабет стегна коремните си мускули, за да успее да скрие реакцията си. Разбра, че истината бе може би единственото, което й бе останало.
— Не те разбирам.
— Лъжеш!
— За кое? Получих радиограма от човек на име Бутиер относно смъртта на Картрайт.
— Стига! — той се наведе напред. — Нямаше да е нужно да бягаш от всички с онзи трик за Йоркското абатство, ако нещо не се бе случило. Искам да зная къде е той.
— Къде е кой? Картрайт?
— Предупреждавам те!
— Нямам представа за какво ми говориш!
— На кораба изчезна един човек! Казват, че паднал през борда.
— А, да. Спомням си… Какво общо има това с мен? — видът й бе олицетворение на невинността.
Никой от двамата не се помръдна.
— Не знаеш нищо за случая?
— Не съм казала такова нещо.
— Какво каза тогава?
— Имаше слухове. Надеждни източници.
— Какви слухове?
Старицата претегли няколко възможни отговора. Знаеше, че казаното от нея трябва да звучи автентично и да е без видими грешки откъм човек или поведение. От друга страна, каквото и да кажеше, трябваше да носи пикантните крайности и недостатъчната информация на клюките.
— Че мъжът бил пиян и войнствено настроен. Имало бой в бара… Трябвало да го усмирят и да го отнесат в каютата му. Опитал се да се върне и паднал през перилата. Познаваше ли го?
Отговорът на Скарлет бе привидно незаинтересован.
— Не, той не бе един от нас.
Не бе доволен от наученото, но реши да смени темата. За първи път от няколко минути отдели поглед от Елизабет. За малко потъна в дълбок размисъл. Накрая заговори.
— И още нещо накрая. Ти тръгна, за да издириш изчезналия си син…
— Тръгнах за да намеря един крадец! — прекъсна го остро тя.
— Ако така повече ти харесва. Погледнато от друг ъгъл, аз само преместих напред календара.
— Не е вярно! Ти открадна от Скарлати. Това, което ти бе поверено, трябваше да се използва за благото на „Скарлати индъстрис“!
— Пак си губим времето.
— Искам да сме наясно по този въпрос.
— Ясното е, че ти тръгна, за да ме намериш и успя. Така ли е?
— Така е.
— Сега аз ти казвам да не споменаваш никому нищо, да не предприемаш нищо и да се върнеш в Ню Йорк. Там ще унищожиш всички писма и ще оттеглиш всякакви заповеди, свързани с мен.
— Искаш невъзможното!
— В такъв случай ще дам нарежданията си. Родът на Скарлати е мъртъв! Иди в църквата си и ги помоли да ти разкажат как са били окъпани в кръвта на агнеца!
Ълстър Скарлет скочи от викторианския диван и преди старицата да успее да проследи движенията му, той вече бе на телефона. Движенията му не издаваха и най-малкото колебание. Вдигна слушалката, без да поглежда към нея и зачака отговора на телефониста.
Старицата трудно стана от стола.
— Недей!
— Защо не? — обърна се той с лице към нея.
— Ще направя каквото искаш!
Той затвори телефона.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. — Той бе спечелил.
Ълстър Скарлет разтегли в усмивка обезобразената си уста.
— В такъв случай работата ни е свършена.
— Не съвсем. — Елизабет бе длъжна да направи този опит, макар да съзнаваше, че може да й струва живота.
— Нима?
— Бих искала да си поиграем на „ами ако“ за момент.
— За какво?
— Заради самата игра. Да кажем, че реша да се откажа от споразумението ни.
— Знаеш какви ще са последствията. Не би могла да се скриеш от нас за какъвто и да е период от време.
— Колкото се отнася до времето, то май работи в моя полза.
— Отървах се вече от акциите. Няма смисъл да се мисли за това.
— Предположих, че това вече е станало. В противен случай нямаше да дойдеш тук.
— Хубава игра. Продължавай.
— Убедена съм, че ако сам не си се досетил, някой друг трябва да ти е казал, че единственият интелигентен начин да се продадат тези книжа е срещу валута и под номиналната им стойност.
— Не се наложи някой да ми го казва.
— Сега е мой ред да задавам въпроси.
— Продължавай.
— Дали е трудно, как мислиш, да се проследят депозити от подобна величина, независимо дали са в злато, или каквото и да е друго? И още един въпрос. Къде по света се намират банките, готови и дори способни да приемат подобни влогове?
— И двамата знаем отговорите: шифровани, номерирани — невъзможно е.
— И в кой от големите банкови концерни на Швейцария се е настанил на работа „Неподкупният“?