— Здравей, Джеймс. Пак до късно работиш, изглежда.
— Уви, Чарлз, така е. Вземам едно копие. Получи ли заявката ми?
— Ето я. Само нека да попълня това и ще се подпиша. Но дай, ако можеш, по-накратко, че играем карти оттатък.
— Кратко и ясно. Американците подозират, че персонал от посолството им продава американски акции тук. Този Бертолд се движи в дипломатическите кръгове. Възможно е да има връзка с младия Скарлати.
Служителят отбеляза нужните данни.
— Кога е станало всичко това?
— Преди около година, както разбирам.
Колегата му спря да пише и вдигна очи към Джеймс Дерек.
— Преди година?
— Да.
— И този американец иска да разработва персонала от посолството сега? Тук?
— Точно така.
— Изглежда е паднал на погрешната страна на Атлантика тогава. Целият персонал на американското посолство бе прехвърлен преди четири месеца. Не е останал абсолютно никой, дори и една секретарка от хората, които бяха в Лондон преди година.
— Много странно — тихо каза Дерек.
— Бих казал, че американският ти приятел е в доста лоша връзка с Държавния си департамент.
— Което означава, че лъже.
— Точно така.
Джанет и Матю, заливайки се от смях, слязоха от асансьора на седмия етаж и поеха по коридора към апартамента на Елизабет. Трябваше да изминат приблизително сто метра, но се спираха четири пъти, за да се прегръщат и да си разменят целувки.
Момичето извади ключ от чантичката си и го подаде на данъчния инспектор.
Той го пъхна в ключалката и едновременно завъртя дръжката, без да го превърта. Вратата се отвори и за част от секундата данъчният инспектор бе повече трезвен, отколкото пиян.
Той почти със скок се втурна в стаята.
Елизабет Скарлати седеше на викторианското канапе на бледата светлина от единствената включена лампа. Само погледна към Кенфийлд и снаха си, без да се помръдва.
— Чух ви в антрето.
— Казах ви да заключвате тези врати!
— Извинявайте, забравих.
— Забравихте, как не! Като тръгвахме, изчаках, докато чух ключалката и резето!
— Поръчах си кафе от румсървиса.
— Къде е подносът?
— В спалнята ми, където, предполагам, имам право да влизам само аз.
— Изобщо не си правете илюзии! — данъчният инспектор изтича към вратата на спалнята.
— Извинете ме още веднъж! После поръчах да отнесат чашите и подноса. Доста съм объркана. Простете ми.
— Защо? Какво е станало?
Елизабет Скарлати прехвърли бързо идеята в главата си и погледна към снаха си, когато заговори.
— Имах много разстройващ телефонен разговор. Във връзка с бизнеса: абсолютно не засяга и двама ви. Става дума за много пари и трябва да взема решение, преди да отвори местната борса — тя погледна и към счетоводителя.
— Мога ли да зная какво е толкова важно, че да не следвате указанията ми?
— Няколко милиона долара. Може би бихте се съгласили да ми помогнете. Трябва ли „Скарлати индъстрис“ да закупи и останалата част от конвертируемите привилегировани акции на „Шефийлд катлъри“, като след конверсията поеме под контрол компанията, или не?
Докато още се колебаеше, данъчният инспектор запита:
— Какво толкова… разстройващо има тук?
— Фактът, че фирмата става все по-губеща.
— Тогава не я купувайте. Такова нещо не би трябвало да ви държи будна цяла нощ.
Старицата го фиксира със студен поглед:
— „Шефийлд катлъри“ е една от най-старите и най-прочути английски фирми. Продукцията й е превъзходна. Проблемът не е нито в мениджмънта, нито в работната среда, а в мощния приток на японска имитация. Въпросът е, ще разбере ли това потребителят навреме, за да обърне нещата в нейна полза.
Елизабет Скарлати стана от канапето и влезе в спалнята си, като затвори врата зад себе си. Данъчният инспектор се обърна към Джанет.
— Често ли й се случват подобни неща? Няма ли съветници?
Но Джанет се бе втренчила във вратата на спалнята. Тя свали палтото си и се приближи към данъчния инспектор.
— Тя не казва истината — тихо промълви тя.
— Как разбра?
— По начина, по който ме погледна, когато ти заговори. Опитваше се да ми каже нещо.
— Какво?
Момичето сви рамене в недоумение и продължи шепнешком.
— Е, не зная, но разбираш какво имам предвид. Когато си с чужди хора и започнеш някой виц или нещо да преувеличаваш… трябва само да погледнеш мъжа си или приятеля си, който всъщност знае… така, че да разбере да не те издава…
— Тя излъга ли за компанията, за която говореше?
— О, не. Така е. Ченсълър Дрю се опитваше да я склони да купи тази фирма месеци наред.
— Откъде знаеш?
— Тя вече отказа.
— Защо трябва да лъже тогава?