Кенфийлд понечи да седне, когато вниманието му бе привлечено от ленената покривка на облегалката на стола. Първо реши, че няма нищо необикновено, но после се загледа отново. Платът бе набръчкан, сякаш е бил усукан или смачкан при натиск. Не си пасваше с иначе безупречно подредената стая. Той погледна по-отблизо. Някои влакна бяха прекъснати, а отпечатъците от пръсти се виждаха ясно. Който и да бе хванал с длани стола, трябваше да го е направил със значителна сила.
— Какво има, Матю?
— Нищо. Би ли ми донесла едно питие?
— Разбира се, скъпи. — Тя отиде до сухия бар, докато Кенфийлд обиколи стола и застана пред френския прозорец. Без сам да знае защо, той дръпна пердетата и започна внимателно да разглежда прозореца. Завъртя дръжката и отвори лявото крило. Тогава видя това, което тайно и от себе си бе започнал да търси. Дървото под металната пръчка бе обелено. По перваза се виждаше как на едно място боята бе замърсена от отпечатъка на някакъв вероятно тежък и груб предмет, сигурно обувка с каучукова или гумена подметка. Не бе кожа: емайлът не бе одраскан. Той отвори и дясното крило и погледна навън.
Право надолу се спускаха шест етажа, отгоре се издигаха още два до, както си спомни, доста стръмния покрив. Той затвори прозореца и го заключи.
— Какво правиш, за Бога?
— Имали сме гостенин. Неканен, при това.
Момичето замръзна на мястото си.
— Боже мой!
— Не се бой. Свекърва ти не би направила нещо глупаво. Трябва да й имаш вяра.
— Това се и опитвам да направя. Какво ще правим?
— Ще разберем кой е бил. Ела на себе си първо. Ще имам нужда от теб.
— Защо нищо не ни каза?
— Не зная, но ти може и да успееш да разбереш.
— Как?
— Утре сутринта тя сигурно ще подхване нещо около тази работа в Шефийлд. Ако стане така, кажи й, че си спомняш как тя е отказала да го купи за Ченсълър. Ще се наложи да ти даде поне някакво обяснение.
— Ако майка Скарлати не иска да каже нещо, тя просто няма да го каже. В това съм убедена.
— Тогава не я притискай. Но тя сигурно ще спомене нещо.
Въпреки че бе почти три след полунощ, потокът завръщащи се от късни веселби във фоайето не спираше. Повечето бяха във вечерни тоалети, мнозина се полюшваха и хихикаха, но всички бяха приятно уморени.
Кенфийлд се приближи до рецепцията и заговори с мек, общителен тон.
— Вижте, друже, имам тук един малък проблем.
— Да, сър. Мога ли с нещо да ви помогна?
— Ами, малко е деликатно… Пътувам с мадам Елизабет Скарлати и снаха…
— Но, разбира се, мистър… Кенфийлд, нали?
— Точно тъй. Ами, нашата майка вече не е в първа младост, а пък хората отгоре се веселят доста до късно.
Администраторът, който бе чувал легенди за богатството на Скарлати, потъна в най-безкрайните дълбини на своята вежливост.
— Ужасно съжалявам, мистър Кенфийлд. Сам ще се кача до горе. Веднага. Невероятно съжалявам, наистина.
— О, не, моля ви, всичко вече утихна.
— Тогава, мога да ви уверя, че това повече няма да се повтори. Съседите ви наистина трябва да са доста шумни. Тъй като, сигурен съм, и вие сам виждате, „Савой“ е изключително солидна сграда.
— Вероятно държат прозорците си отворени, но, моля ви, не казвайте никому за това. Мадам Скарлати ще е недоволна, ако разбере, че съм говорил с вас за това…
— Не ви разбирам, сър.
— Само ми кажете кои са съседите и аз сам ще поговоря с тях. Приятелски, на чашка… разбирате.
Администраторът трудно би могъл да остане по-доволен от това американско разрешение на проблема.
— Ами, щом настоявате, сър… В осми, първи западен, са виконт и контеса Роксбъри, очарователна двойка, доста възрастни, струва ми се. Доста необичайно. Вероятно са имали гости.
— А… кой е над тях?
— Над тях? Мистър Кенфийлд, не мисля…
— Само питам… моля ви.
— В девети първи западен е… — администраторът обърна страницата. — Свободен е, сър.
— Свободен? Доста необичайно по това време на годината, нали?
— Би трябвало да се поправя: не е на разположение, сър. Девети, първи западен, е нает за целия месец за провеждане на бизнес срещи.
— Искате да кажете, че нощем там не остава никой?
— О, наемателите имат това право, разбира се, но досега не се е случвало.
— Кой го е наел?
— Фирмата се казва „Бертолд е Фис“.
Глава 29
Телефонът до леглото на Джеймс Дерек иззвъня остро, събуждайки го.
— Кенфийлд е. Имам нужда от помощ, която не търпи отлагане.
— Не е изключено това да е само твое мнение. Какво има?
— Нахлули са с взлом в апартамента на Скарлати.
— Какво? Какво казват от хотела?
— Те не знаят.
— Определено мисля, че трябва да им кажеш.