Това, което Хамър подчертаваше, бе да пази Елизабет и да стои далече от Швейцария.
Чу се леко почукване на вратата. Кенфийлд събра страниците и ги сложи в джоба си.
— Кой е?
— Да те вземат мътните! Търся легло да легна и да заспя.
Свежият британски акцент принадлежеше, разбира се, на Джеймс Дерек. Кенфийлд отвори вратата и англичанинът влезе без допълнителен поздрав. Хвърли един кафяв плик на леглото, остави шапката си на бюрото и седна в най-близкото кресло.
— Хубава шапка имаш, Джеймс.
— На нея разчитах да ми спести една нощ в ареста. Лондончанин, мотаещ се около „Савой“ по това време на нощта, трябва да има безкрайно порядъчен вид.
— Ти го имаш, повярвай ми.
— Не бих повярвал и на една твоя дума за нищо на света, сомнамбуле.
— Да ти налея ли едно уиски?
— Не, за Бога!… Мадам Скарлати нищо ли не ти каза?
— Нищо. Даже се опита да ми отвлече вниманието. После просто млъкна и се заключи в спалнята си.
— Не мога да повярвам. Мислех, че вие двамата работите заедно. — Дерек извади един хотелски ключ, прикрепен към обичайния дървен ключодържател. — Поприказвах си с полицая на хотела.
— Може ли човек да му има доверие?
— Това няма значение. Това е ключ-майка и той смята, че прикривам някого на втория етаж.
— Тогава, аз потеглям. Моля те, изчакай ме. Поспи, ако можеш.
— Чакай. Всеки тук знае, че ти си свързан с мадам Скарлати. Остави на мен да огледам обстановката.
Данъчният инспектор се спря. В казаното от Дерек имаше резон. Той допускаше, че британският оперативен работник е далеч по-обигран в този вид работа, отколкото той самия. От друга страна, не можеше да му има абсолютно доверие. Нито пък би искал да му казва твърде много и да остави британското правителство да взема решенията.
— Това е много смело от твоя страна, Дерек, но не мога да го поискам от теб.
— Съвсем не е смело. Спестява безкрайни обяснения по силата на Закона за чуждестранните граждани.
— Въпреки това предпочитам да отида сам. Честно казано, няма защо и ти да се въвличаш в цялата работа. Извиках те за помощ, а не да вършиш моята работа.
— Предлагам ти компромис. В моя полза.
— Защо?
— По-безопасно е.
— Печелиш точка.
— Първо ще вляза аз, докато ти чакаш в коридора до асансьора. Ще проверя стаите и после ще ти дам сигнал да влезеш.
— Как?
— С колкото може по-малко енергия. Да кажем с късо изсвирване.
Кенфийлд чу краткото, пискливо подсвирване и бързо премина по коридора до девети, първи западен.
Затвори вратата и се насочи към светлината на прожектора.
— Всичко наред ли е?
— Добре поддържан хотелски апартамент. Може би не толкова разкошен, колкото американската му разновидност, но безкрайно по-уютен.
— Звучи окуражаващо.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Наистина не обичам този вид работа.
— А аз мислех, че вашите хора са се прочули точно с нея.
С разговора започна и бързото, но щателно претърсване на апартамента. Разположението на стаите бе същото, както в апартамента на Скарлати два етажа по-долу. Вместо стандартната мебел обаче, тук, в средата на основната стая, имаше дълга маса с може би дузина столове около нея.
— Конферентната маса, предполагам — каза Дерек.
— Да хвърлим един поглед на прозореца.
— Кой точно?
Кенфийлд се замисли.
— Ето тук — каза той и се насочи към френските прозорци точно над тези на Елизабет Скарлати.
— Добро попадение. Виж — англичанинът бе заобиколил Кенфийлд и бе насочил лъча на прожектора към рамката.
Върху дървения перваз имаше прясно вдлъбване, което бе протрило боята и бе стигнало до самото дърво. Там, където первазът се застъпваше с каменната греда, имаше подобен полукръг, прорязал напластената мръсотия и превърнал една малка част от черния на цвят камък в светлосив. Прокараният нарез бе около три сантиметра широк и очевидно причинен от триенето на широко въже.
— Който и да е бил, имал е котешка пъргавина — каза Кенфийлд.