— Да огледаме наоколо.
Двамата мъже влязоха първо в най-близката спалня, където намериха едно напълно оправено двойно легло. Бюрата бяха празни, а върху тях нямаше нищо освен обичайните хотелски писалки и принадлежности. В гардеробите и шкафовете също нямаше нищо освен закачалките за дрехи и стелажите за обувки. Банята бе безупречна, поставките — блестящи. Втората спалня вдясно бе в същото състояние, като изключим покривката на леглото, която бе поизмачкана. Някой бе спал или почивал на него.
— Мощна снага. Вероятно над метър и осемдесет — каза англичанинът.
— Как успя да го установиш?
— Отпечатъкът от таза. Виж тук — под средната линия на леглото.
— Нямаше да се сетя за това.
— Спестявам си коментара.
— Може да е седял.
— Казах, „вероятно“.
Данъчният инспектор отвори вратата на гардероба.
— Я, освети тук.
— Заповядай.
— Ха, така!
На пода на гардероба лежеше набързо навито на купчина въже. През направените в единия му край примки бяха прекарани широки парчета кожа, прикрепена към въжето с метални скоби.
— Съоръжения на алпинист — каза англичанинът.
— За катерене на планини?
— Точно така. Много надеждни. Но професионалисти не биха ги използвали. Не е спортсменско. Ползват ги за спасителни работи, главно.
— Бог да ги поживи. Може ли с това да се мине по стената на „Савой“?
— Като на картинка. Много бързо, много сигурно. Ти беше прав.
— Да изчезваме оттук — каза Кенфийлд.
— Сега вече може би бих приел онова питие, което ми предложи.
— С удоволствие — Кенфийлд с мъка се надигна от леглото. — Скоч уиски със сода, става ли, приятелю?
— Мерси.
Американецът отиде до масата край прозореца, която му служеше вместо бар, и наля две големи порции уиски в чашите. Подаде едната на Джеймс Дерек и вдигна своята.
— Добре си вършиш работата, Джеймс.
— И ти самият си доста компетентен. Мисля си, може и да си бил прав да вземем онова въже.
— Само ще причини объркване.
— Точно това имам предвид. Може да ни помогне… Толкова е американско…
— Не разбирам.
— Не го вземай навътре. Просто, вие, американците, сте много чувствителни на тема екипировка, ако разбираш какво искам да кажа. Като ходите на лов за гъски в Шотландия, понасяте със себе си по няколко малки гаубици из полето… Когато ходите за риба в Лоуландс, чантата ви е пълна с шестстотин такъми. Американската идея за спортсменство е приравнена със способността спорта да се овладее посредством покупките, а не уменията.
— Ако съм те улучил, за всекидневните ти упражнения по намразване на американците трябва да ти дадат да водиш някоя радиопрограма.
— Моля те, Матю. Опитвам се да ти кажа, че според мен си прав. Който и да е нахлул в апартамента на Скарлати, е бил американец. Вероятно можем да проследим въжето до някой от вашето посолство. Не се ли замисли за това?
— Можем какво?
— Посолството ви. Ако е някой от вашето посолство. Някой, който познава Бертолд. Хората, които подозираш, че са били въвлечени в аферата с книжата… Дори и подобно алпинистко въже може да се използва само от обучен катерач. Колко катерачи може да има във вашето посолство? Скотланд ярд може да установи това за един ден.
— Няма нужда… Ще се справим сами.
— Губи се време, сам знаеш. Освен това персоналът в посолството е с досиета, както бе и с Бертолд. Колко са катерачите?
Данъчният инспектор се извърна и напълни отново чашата си.
— Това ни замесва в работата на полицията. Не искаме това да става. Сами ще си направим разследването.
— Както кажеш. Не би било трудно. Двайсет, най-много трийсет души. Би трябвало бързо да свършите.
— Сигурно — Кенфийлд отиде до леглото си и седна.
— Кажи ми — каза англичанинът, като довърши и последната глътка от уискито си, — имаш ли списък на сегашния персонал на вашето посолство тук? Имам предвид, скоро изготвен.
— Разбира се.
— И си напълно сигурен, че някой от хората, които работят там сега, са имали пръст в тази афера с акциите от миналата година?
— Да. Казах ти вече. Поне Държавният департамент смята така. Би било по-добре да спреш да ме питаш все за това.
— Няма вече. Късно е, а на бюрото ми има толкова много изостанала работа — британският оперативен работник стана и отиде до бюрото, където бе оставил шапката си. — Лека нощ, Кенфийлд.
— А, тръгваш ли си?… Имаше ли нещо в досието на Бертолд? Ще го прочета, но точно в момента умирам за сън.
Джеймс Дерек застана до вратата и погледна към изтощения счетоводител.
— Един пункт съм сигурен, че ще те заинтересува… Даже няколко вероятно, но един веднага ми идва наум.