— Кой е той?
— Сред спортните страсти на маркиза намира място и катеренето. Този известен атлет е даже член на Матерхорн клуб. Освен това е сред само неколкостотинте алпинисти изкачили Юнгфрау по северната му стена. Не е за пренебрегване, както разбирам.
Кенфийлд се изправи ядосано и викна подир англичанина:
— Защо не каза по-рано, за Бога?
— Честно казано, мислех си, че си по-заинтересуван от връзките му с персонала от посолството. Това и търсих.
Данъчният инспектор втренчи поглед в Дерек.
— Значи е бил Бертолд. Но защо?… Освен ако е знаел, че няма да отвори вратата на никой.
— Възможно е. Не бих могъл да зная. Приятна работа с досието, Кенфийлд. Ще бъдеш очарован… Едва ли обаче ще намериш нещо, свързано с американското посолство… Но ти и не заради това го искаше, нали?
Британецът излезе през вратата, като я затвори остро след себе си. Кенфийлд остана с вперен във вратата поглед, объркан, но твърде изморен, за да се замисли.
Глава 30
Събуди го телефонът.
— Матю?
— Кажи, Джан? — докато хване слушалката, ръката му се схвана и го заболя.
— Във фоайето съм. Казах на майка Скарлати, че имам да пазарувам.
Данъчният инспектор погледна часовника си. Бе единайсет и половина. Бе имал истинска нужда от този сън.
— Какво се е случило?
— Никога не съм я виждал такава, Матю. Тя е изплашена.
— Това е нещо ново. Каза ли нещо за Шефийлд?
— Не. Аз трябваше да го направя. Тя просто го подмина и каза, че положението се било променило.
— И нищо друго? Само това?
— Да… И още нещо. Каза, че щяла да говори с теб следобед. Имало проблеми в Ню Йорк, за които трябвало да се погрижи. Мисля, че ще ти каже, че е решила да си тръгне от Англия за вкъщи.
— Това е невъзможно! Какво точно каза тя?
— Говореше много неясно. Че Ченсълър бил глупак и нямало смисъл да се пилее време в търсене на зелен хайвер.
— Тя не вярва на това!
— Знам, че е така. Не бе и убедителна. Но ще направи каквото си е намислила. Какво ще правиш?
— Ще я изненадам. Надявам се. Пазарувай поне два часа, ако нямаш нищо против.
Уговориха се за късен обяд и с това разговорът им завърши. Трийсет минути по-късно данъчният инспектор прекоси фоайето на „Савой“ и влезе в ресторанта, където си поръча закуска. Не бе време, в което да рискува да работи на гладен стомах. Имаше нужда от енергия.
Носеше досието на Бертолд със себе си. Беше си обещал да го прегледа, или поне по-голямата част от него, на масата. Отвори го, положи го отляво на чинията си и започна от върха на първата страница.
Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро.
Бе досие, подобно на много други, посветени на каймака на обществото. Изчерпателни сведения за родословното дърво, постовете и титлите на всяка негова издънка до четири поколения назад в бизнеса, правителството, обществото — всичките с впечатляващо звучене и лишени от значение за всеки външен; състоянието на Бертолд — огромно — бе разположено предимно на британска територия, както бе казала Елизабет Скарлати; образованието на въпросния обект и последвалото му издигане в света на търговията; клубовете му — всичките много престижни; хобитата му — автомобили, коневъдство, кучета — също престижни; спортните страсти — поло, ветроходство, Матерхорн и Юнгфрау — не само престижни, но и колоритни, атлетични; накрая, мненията за обекта на негови съвременници — най-интересната част и въпреки това най-често пренебрегваната от професионалистите. Ласкателствата бяха обикновено изричани от приятели или съдружници, които се надяваха да спечелят от това. Недоброжелателните отзиви идваха от врагове или конкуренти, надяващи се да навредят.
Кенфийлд извади един молив и отбеляза две точки в досието.
Първата бе на страница 18, параграф 5.
Без някаква особена причина освен факта, че изглеждаше не на място — непривлекателна — и съдържаше името на един град, който Кенфийлд си спомни, че фигурираше и в европейската обиколка на Ълстър Скарлет.
Фамилия Бертолд имаше значителни капиталовложения в Долината на Рур, които бяха продадени на Германското министерство на финансите няколко седмици преди убийството в Сараево. Офисите на Бертолд в Щутгарт и Тасинг бяха закрити. Сделката предизвика буря сред френските делови среди и фамилия Бертолд бе подложена на критики от Търговската камара и в многобройни вестникарски статии. До конфликт обаче не се стигна благодарение на обяснението, че Германското министерство на финансите е платило невъобразимо висока цена. Обяснението е било потвърдено. След войната собствеността в Долината на Рур е била закупена обратно от Ваймарското правителство. Офисите в Щутгарт и Тасинг са били отново открити.