— Доверието ви не променя положението.
— Това ще може да се каже едва след като ми разкажете всичко.
— Не ми ли оставяте избор? Някаква алтернатива?
— Никаква.
— Тогава нека Бог се смили над вас. Поемате страхотна отговорност. От вас зависи животът на всички ни.
Тя му разказа.
И Матю Кенфийлд разбра точно какво щеше да направи. Дошло бе времето да се притисне маркиз дьо Бертолд.
Глава 31
На петдесет и седем мили югоизточно от Лондон се намира морският курорт Рамсгейт. Недалече от града, на една поляна настрана от главния път, се издигаше малка дървена хижа, не повече от шест на шест метра. Имаше само два малки прозореца и през утринната мъгла от тях се процеждаше слаба светлина. На стотина метра на север имаше и по-голяма постройка — някогашен хамбар — поне пет пъти по-обширна от хижата. В момента тя служеше за хангар на два малки моноплана. В този час трима мъже в сиви работни дрехи избутваха единия от самолетите навън.
В самата хижа мъжът с бръснатата глава седеше край дървена маса, отпивайки горчиво кафе, с което предъвкваше и по някой залък хляб. Червеникавото петно над дясното му око бе подуто и възпалено и той постоянно го докосваше с ръка.
Прочете бележката пред себе си и вдигна поглед към приносителя й, човек с униформа на шофьор. Съдържанието на бележката го вбесяваше.
— Маркизът си позволява твърде много. Указанията от Мюнхен бяха ясни. Ролинсови не трябваше да бъдат убивани в Щатите. Трябваше да бъдат доведени в Цюрих! В Цюрих трябваше и да бъдат убити!
— Няма причини за безпокойство. Смъртта им, на мъжа и жената, бе режисирана така, че да остане извън всякакво подозрение. Маркизът държеше да знаете това. Всичко изглеждаше като автомобилна катастрофа.
— Пред кого? Изглеждаше пред кого, по дяволите? Какво ви става на всички вас? Мюнхен не желае никакви рискове! В Цюрих не трябва да има никакъв риск! — Ълстър Скарлет се надигна от стола и застана до малкия прозорец, който гледаше към поляната.
Самолетът му бе почти подготвен. Надяваше се гневът му да поутихне, преди да излети. Не обичаше да лети, когато бе ядосан. В гнева си правеше грешки във въздуха. И с нарастването на напрежението тези грешки зачестяваха.
По дяволите Бертолд! Ролинс, разбира се, трябваше да бъде убит. В паниката си при разкритието на Картрайт, Ролинс бе наредил на зет си да убие Елизабет Скарлати. Огромна грешка! Странно, замисли се той. Той вече не мислеше за старицата като за своя майка. Просто като за Елизабет Скарлати… Но да се убие Ролинс на три хиляди мили оттук бе лудост! Как щяха да разберат кой ще тръгне да задава въпроси? Доколко бе възможно заповедта да се проследи обратно до Бертолд?
— Независимо от станалото… — започна Лабише.
— Какво? — извърна се Скарлет от прозореца. Бе взел решение.
— Маркизът държеше също да ви съобщя, че независимо от станалото с Бутройд, всички връзки с него са погребани заедно с Ролинсови.
— Не съвсем, Лабише. Не съвсем — заговори Скарлет с тих, но твърд глас. — Маркиз дьо Бертолд получи нареждане… заповед от Мюнхен да се погрижи Ролинсови да пристигнат в Швейцария. Той не се подчини. За голямо съжаление.
— Извинете, мосю?
Скарлет взе в ръце пилотската си куртка преметната на облегалката на стола. После проговори отново тихо и ясно — две думи:
— Убий го.
— Мосю!
— Убий го! Убий маркиз дьо Бертолд, и то днес!
— Мосю! Не вярвам на ушите си!
— Чуй ме! Не давам обяснения! Когато пристигна в Мюнхен, искам там да ме чака телеграма, че този глупав кучи син е мъртъв!… И, Лабише! Направи го така, че да няма съмнение за това кой го е убил. И това да си ти! Не можем да си позволим да ни разследват точно сега!… После се връщай тук! Ще те изведем от страната със самолет.
— Мосю! От петнайсет години съм с маркиза! Той винаги е бил добър с мен!… Не мога…
— Какво?
— Мосю… — французинът се свлече на колене. — Не искайте от мен…
— Аз не искам. Аз заповядвам! Мюнхен заповядва!
Фоайето на третия етаж на „Бертолд е Фис“ бе огромно. В дъното се виждаха няколко на брой забележителни бели врати в стил Луи XIV, които очевидно водеха към офисите на самия маркиз дьо Бертолд. Отдясно в полукръг бяха разположени шест кожени фотьойла — от онзи тип, който можеше да се намери в кабинета на някой богат замевладелец — с една масивна правоъгълна кафява маса, поставена пред тях. На масата имаше прилежно подредена купчина от шикозни — и от обществена, и от индустриална гледна точка — списания. В лявата страна на стаята имаше голямо бяло бюро със златисти ръбове. Зад него седеше твърде привлекателна брюнетка с тънки къдрици, разпилени по челото й. Всичко това Кенфийлд успя да възприеме чак след няколко секунди. Нужно му бе време, за да преодолее първото си впечатление.