— Съжалявам, сър. Ще предам вашето недоволство.
— Ще направите и нещо повече! Ще предадете на мосю Бертолд, че ще чакам тук, докато ме приеме! — каза той и седна надуто.
Мъжът на име Артур стана и отиде до асансьора.
— За Бога, приятелю, няма да си човекът, който ще оправи френските обноски. Хората се опитват да го направят от векове. Хайде, Бейзил. Ще се отбием в Дорчестър и ще сложим начало на вечерта.
— Невъзможно, Артур. Няма да се помръдна оттук.
— Както решиш. Обади се.
Кенфийлд остана да седи до изнервения Бейзил. Единственото, което знаеше, бе, че няма да си тръгне, преди от стаята да излезе Бертолд. Бейзил се превръщаше в най-доброто му оръжие.
— Моля, позвънете на маркиза отново, госпожо — каза Бейзил.
Тя го стори.
Няколко пъти. Без отговор.
Данъчният инспектор започна да се тревожи. Стана от стола си, отиде до големите двойни врати и почука. Не последва отговор. Опита се да отвори и двете врати: бяха заключени.
Бейзил свали ръце от гърдите си и стана от стола. Ситно накъдрената секретарка се изправи зад бюрото си. Тя автоматично вдигна слушалката на телефона и започна да натиска звънеца, докато накрая остави палеца си върху него.
— Отключете вратата — изкомандва данъчният инспектор.
— О, не зная…
— Аз зная! Дайте ми ключ!
Момичето започна да отваря горното чекмедже на бюрото си и вдигна поглед към американеца.
— Може би трябва да изчакаме…
— По дяволите! Дайте ми ключа!
— Да, сър! — тя извади една връзка ключове, намери нужния и го подаде на Кенфийлд. Той бързо отключи вратата и с трясък отвори широко и двете крила.
Пред тях французинът лежеше проснат върху бялото си бюро: от устата му се стичаше кръв; езикът му се показваше между зъбите, дебел; очите му бяха изскочили силно напред; вратът му бе подут и разранен точно под линията на брадичката. С гаротата бе действал експерт.
Момичето не спираше да крещи, но не припадна — за щастие или не — Кенфийлд не бе сигурен. Бейзил започна да трепери и да повтаря „Боже мой!“ без прекъсване. Данъчният инспектор се приближи до бюрото и вдигна китката на мъртвеца за ръкава на сакото. Пусна я и тя падна обратно.
Писъците на момичето ставаха все по-силни и двама служители на средна възраст дойдоха задъхани от стълбището през външната стая. От двойната врата картината моментално се изясни и за двамата. Единият се затича обратно към стълбите, крещейки колкото му позволяваше гласът, докато другият бавно и уплашено запристъпва в кабинета на Бертолд.
— Le bon Dieu!
За по-малко от минута от двете посоки на стълбището се изсипа цял поток от служители във фирмите на маркиза, задръствайки вратите. При нахлуването на всяка група в кабинета следваха писъци и клетви. В течение на следващите две минути двайсет и пет души крещяха заповеди на несъществуващи свои подчинени.
Кенфийлд разтресе ситно накъдрената секретарка за раменете, в опит да я накара да спре да пищи. Повтаряше й да се обади на полицията, но тя изглежда изобщо не го чуваше. Кенфийлд не искаше да се обажда сам, тъй като това щеше да изисква допълнително време и концентрация. Искаше да не изпуска от очи всички присъстващи и най-вече Бейзил, ако това бе възможно.
Висок, белокос мъж с изискана външност и двуреден костюм на тънко райе бе разбутал тълпата, за да стигне до секретарката и Кенфийлд.
— Мис Ричардс! Мис Ричардс! Какво стана, за Бога!
— Отворихме вратата на кабинета му и го намерихме така! Ето това стана — извика данъчният инспектор над кънтящите възбудени гласове.
Тогава Кенфийлд се загледа внимателно в човека, отправил въпроса. Къде го бе виждал по-рано? Беше ли го срещал изобщо? Мъжът изглеждаше като толкова много други в света на Скарлати. Чак до перфектно пригладените си мустаци.
— Позвънихте ли на полицията? — попита господинът.
Кенфийлд видя Бейзил да си проправя път през истеричната тълпа, събрала се на вратата на кабинета.
— Не, в полицията не е съобщено — извика американецът, докато следеше как Бейзил напредва в тълпата. — Обадете им се! Сигурно ще е добре и ако се затворят вратите — каза той и понечи да се втурне след Бейзил под предлог, че ще затваря вратите. Изисканият на вид мъж с пригладените мустаци го хвана здраво за ревера.
— Вие ли казахте, че сте го намерили?
— Да. Пуснете ме!
— Как се казвате, млади момко?
— Какво?
— Името ви?
— Дерек, Джеймс Дерек! Обадете се на полицията, сега!
Кенфийлд хвана китката на мъжа и притисна с все сила вената. Ръката се отдръпна болезнено, а Кенфийлд се втурна в тълпата след Бейзил.