— Когато се наложи да убиеш или да приемеш смъртта, това не е престъпление, а слава.
— Май не знаете да отговаряте на въпроси.
— Просто ви цитирам един велик теолог, написал тези думи преди осемстотин години — усмихна се мъжът. — Свети Бернар от Клерво.
— Кой сте вие?
— Защо не ме наричате Бернар?
— Какво искате?
— Две неща. Първо, книгата, която и двамата загубихме в наддаването. Но осъзнавам, че не можете да ми я осигурите. А второто все пак е у вас. Изпратили са ви го преди месец.
Тя успя да се овладее навреме. Този човек определено бе наясно със задачата й.
— И какво е то?
— О, изпитвате ме. Мъчите се да прецените доколко може да ми се вярва. Е, добре. Пратката, която сте получили, е съдържала дневник, принадлежал някога на съпруга ви. Личен дневник, който е водел чак до ненавременната си смърт. Изкарах ли изпита?
Тя не отговори.
— Искам този дневник.
— Защо е толкова важен?
— Мнозина смятаха съпруга ви за чудат. За странен. Представител на ново езотерично течение. Академичната общност му се надсмиваше, а пресата го подиграваше. Но според мен той бе гениален. Виждаше неща, които никой друг не забелязваше. Погледнете само колко е постигнал. Та той постави началото на цялата днешна притегателна сила на Рен-льо-Шато. Книгата му бе първата, която изтъкна пред света чудесата на това кътче. Продаде се в петмилионен тираж из целия свят. Истинско постижение.
— Съпругът ми е продал доста книги.
— Четиринайсет, ако не се лъжа, но нито една в мащабите на първата, „Съкровището в Рен-льо-Шато“. Благодарение на него сега има стотици книги на тази тема.
— Какво ви кара да смятате, че разполагам с дневника на съпруга ми?
— И двамата знаем, че в момента щеше да е у мен, ако не бе намесата на мъж на име Котън Малоун. Доколкото съм осведомен, някога е работел за вас.
— Какво точно?
Като че ли непрестанното предизвикателство му допадаше.
— Вие сте служител на американското Министерство на правосъдието и оглавявате звено, наречено „Проект Магелан“. Дванайсет адвокати, всеки един избран лично от вас, които работят под вашето ръководство и решават, нека ги наречем, деликатни въпроси. Котън Малоун дълго време е бил ваш служител. Но миналата година се е пенсионирал предсрочно и сега притежава книжарница в Копенхаген. Ако не бяха неумелите действия на моя помощник, щяхте да се насладите на лек обяд с мистър Малоун, да се сбогувате с него и да дойдете тук за търга, което е и истинската цел на посещението ви в Дания.
Вече нямаше място за преструвки.
— За кого работите?
— За себе си.
— Съмнявам се.
— Защо ще се съмнявате?
— Поради дългогодишния ми опит.
Той отново се усмихна, което я подразни.
— Дневникът, моля.
— Не е у мен. След днешния случай прецених, че се нуждае от сигурно съхранение.
— У Петер Хансен ли е?
Тя не отговори.
— Ясно. Предполагам, че нищо няма да ми кажете.
— Мисля, че разговорът приключи. — Тя се обърна към отворената врата и излезе бързо. Отдясно, откъм главната порта, забеляза още двама късо подстригани мъже — не онези от търга, — но вече бе наясно кой ги командва.
Хвърли поглед назад към мъжа, чието име не беше Бернар.
— Като помощника ми на върха на Кръглата кула днес и вие няма как да се измъкнете.
— Върви на майната си.
Тя се извъртя наляво и хлътна в дълбините на катедралата.
6
Малоун прецени положението. Намираше се на публично място в съседство с шумна улица. От залата влизаха и излизаха хора, а други чакаха служителите да докарат автомобилите им от близкия паркинг. Очевидно наблюдението му над Стефани не бе останало незабелязано. Вътрешно се проклинаше, че не бе внимавал повече.
Все пак реши, че въпреки отправените заплахи двамата мъже до него не биха рискували да привлекат вниманието върху себе си. Само искаха да го забавят, а не да го елиминират. Може би задачата им бе да осигурят достатъчно време, така че онова, което се случваше в катедралата със Стефани, да се развие по план.
Което означаваше, че трябва да действа.
Гледаше как от залата излизат нови и нови редовни клиенти. Един от тях, длъгнест датчанин, притежаваше книжарница на „Стрьогет“, близо до магазина на Петер Хансен. Видя, че пиколото докара автомобила му.
— Вагн — провикна се Малоун и направи крачка напред, отдалечавайки се от оръжието, опряно в гърба му.