Приятелят му чу името си и се обърна.
— Котън, как си? — отговори той на датски.
Малоун небрежно тръгна към колата, а когато погледна назад, късо подстриганият мъж припряно прибираше пистолета под сакото си. Бе го сварил неподготвен, което потвърждаваше предположението му. Тези момчета бяха аматьори. Готов беше да се обзаложи, че дори не говореха датски.
— Мога ли да те помоля да ме върнеш в Копенхаген? — попита той.
— Разбира се. Имаме място. Качвай се.
Малоун протегна ръка към задната врата.
— Оценявам жеста ти. Човекът, с когото щях да пътувам обратно, иска да поостане, а аз трябва да се прибирам.
Малоун затръшна вратата, помаха от прозореца и с удоволствие отбеляза обърканото изражение на лицата на двамата мъже, когато колата потегли.
— Нищо ли не ти хареса днес? — попита Вагн.
Той хвърли поглед към шофьора.
— Нищичко.
— И на мен също. Решихме да си ходим и да вечеряме рано.
Малоун погледна жената до себе си. Отпред до шофьора седеше друг мъж. Не познаваше никого, така че се представи. Колата бавно запълзя в лабиринта от тесни улички на Роскилде към магистралата за Копенхаген.
Зърна двете еднакви кули и медния покрив на катедралата.
— Вагн, бих искал да сляза тук. Май ще трябва да остана още малко.
— Сигурен ли си?
— Току-що се сетих, че трябва да свърша нещо.
Стефани се втурна в катедралата. Зад масивните колони, които се издигаха отдясно, литургията продължаваше. Ниските й токчета потракваха по плочите, но благодарение на гръмкия орган звукът бе доловим само за нея. Коридорът отпред заобикаляше главния олтар, а поредица от ниски стени и паметни плочи отделяше вътрешната галерия от мястото за хора.
Тя хвърли поглед назад и видя как онзи, който се бе нарекъл Бернар, уж небрежно върви напред, но другите двама не се виждаха никъде. Осъзна, че всеки момент ще излезе от другата страна на сградата. За първи път оцени пълния размер на рисковете, които поемаха агентите й. Никога не бе работила на терен — не влизаше в задълженията й, — но пък и не изпълняваше официална задача. Бе лична работа, а официалната й версия беше, че е на почивка. Никой не знаеше, че е в Дания. Никой, освен Котън Малоун. А предвид сегашното затруднено положение тази анонимност се превръщаше в проблем.
Заобиколи вътрешната галерия.
Преследвачът остана на прилично разстояние зад нея, знаейки, че тя няма къде да отиде. Мина покрай няколко каменни стъпала, които се спускаха към друг страничен параклис, и видя, че двамата мъже се появяват в задното преддверие, препречвайки пътя й за бягство. Зад нея Бернар продължаваше неумолимо да се приближава. От лявата й страна се намираше друга гробница, Параклис на Влъхвите.
Тя изтича вътре.
Между изящно украсените стени лежаха два мраморни надгробни камъка, и двата с формата на римски храм. Тя отстъпи към по-отдалечения. И в този момент, осъзнавайки най-лошото, я връхлетя див, безразсъден ужас.
Беше влязла в капан.
Малоун стигна до катедралата и влезе през главния вход. Отдясно забеляза двама мъже — набити, с къси коси и цивилни дрехи, — досущ като ония, които току-що бе оставил пред аукционната зала. Реши да не рискува и бръкна под сакото за автоматичната берета, стандартното оръжие за всички агенти от проект „Магелан“. Бяха му позволили да го задържи, когато се пенсионира, и бе успял да го вмъкне нелегално в Дания — притежаването на огнестрелно оръжие тук бе забранено.
Стисна ръкохватката, сложи пръст на спусъка и измъкна пистолета, прикривайки го с бедро. Не бе хващал оръжие повече от година. Смяташе, че това усещане, което никак не му бе липсвало, бе част от миналото му. Но скочилият към смъртта си мъж бе привлякъл вниманието му, ето защо бе дошъл подготвен. Така постъпва добрият агент и това бе една от причините, поради които бе придружавал ковчезите на неколцина приятели, вместо самият той да бъде носен по централната пътека в църквата.
Двамата бяха с гръб към него, с отпуснати ръце, празни длани. Гръмката музика от органа заглушаваше стъпките му. Приближи се и каза:
— Тежка нощ, а, момчета?
И двамата се извърнаха и той размаха пистолета.
— Хайде да запазим добрия тон.
Над рамото на единия зърна трети мъж, на трийсетина метра навътре в страничната галерия, който небрежно крачеше към тях.
Видя как пъхна ръка под коженото си яке. Реши да не чака какво ще се случи по-нататък и се хвърли зад празната редица скамейки отляво. Трясъкът на изстрела заглуши музиката от органа и в дървената облегалка пред него се заби куршум.