Выбрать главу

Малоун протегна крак и леко пренесе тежестта си върху едно стъпало. Стълбата беше стабилна и той се надяваше пироните все още да държат. Забеляза няколко ръждясали главички. Натисна по-силно, държейки се за горната част на олтара, в случай че стъпалото поддаде. Оказа се здраво.

— Мисля, че ще ме издържи.

— Аз съм по-лека — каза Касиопея. — С удоволствие ще мина първа.

Той се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, нека аз си окажа тази чест.

— Видя ли, че съм права. Наистина го искаш.

Права беше. Онова, което се намираше долу, го привличаше като търсенето на редки книги из прашни рафтове. Човек никога не знае какво може да открие.

Държейки се за олтара, той се спусна до второто стъпало. Бяха на около половин метър разстояние едно от друго.

— Изглежда здрава — каза той.

Продължи да слиза, опипвайки внимателно всяко стъпало. Над него Стефани и Касиопея осветяваха с фенерчетата си. На светлината видя, че е стигнал до края на стълбата. Под него всичко беше покрито със ситен чакъл и камъни.

— Хвърлете ми фенерче — извика той.

Торвалдсен му пусна едно. Той го хвана и зашари наоколо с лъча. От пода до тавана имаше около пет метра. Малоун забеляза, че изходът се намира в средата на естествен коридор, издълбан във варовика от дъжда и топящия се сняг в продължение на милиони години. Беше чувал, че Пиренеите са изпъстрени с пещери и тунели.

— Защо просто не скочиш? — попита Касиопея.

— Изглежда много лесно. — Усети някакъв хлад в тила си, който не беше само от студения въздух. — Ще мина зад стълбата. Хвърлете един камък право надолу.

Той се отмести от пътя на камъка.

— Пазиш ли се? — извика Стефани.

— Давай.

Камъкът излетя през отвора. Той го проследи с поглед. Камъкът достигна чакъла и продължи да пада. Останалите засвяткаха с фенерчетата около мястото.

— Прав си — каза Касиопея. — Точно под повърхността има дупка, която само чака някой да скочи от стълбата.

— Хвърлете още камъни около нея, все някъде трябва да има твърда земя.

Четири камъка заваляха надолу и се удариха с тътен в земята. Той разбра къде да скочи и се пусна от стълбата. Освети капана с фенерчето си. Дупката беше около метър широка и поне метър дълбока. Той протегна ръце и докосна наредените отгоре дъски. Те бяха достатъчно тънки, за да се разлетят на трески от тежестта на човек, но и достатъчно плътни, за да издържат слоя чакъл и прах. На дъното на дупката имаше метални пирамиди с остри върхове и широка основа, готови да разкъсат неканени гости. Бяха помътнели от времето, но върховете им не бяха притъпени.

— Сониер е взел всичко на сериозно — каза той.

— Може да са капани на тамплиери — отбеляза Марк. — От месинг ли са?

— Бронз.

— Орденът е имал отлични познания по металургия. Месинг, бронз, мед — използвали са всичко. Църквата забранявала научните изследвания и те заимствали всичко от арабите.

— Дъските не може да са на седемстотин години — отбеляза Касиопея. — Сониер сигурно е подновил защитата на тамплиерите.

Това не му се понрави.

— Което означава, че е едва първият капан.

60

Малоун гледаше как Стефани, Касиопея и Марк слизат по стълбата. Торвалдсен остана горе, за да чака Джефри да им подава инструменти.

— Говоря сериозно — каза Марк. — Тамплиерите са били любители на капаните. Чел съм в Хрониките за техниките, които са разработили.

— Дръжте очите си отворени на четири — каза Малоун. — Ако искаме да намерим нещо, трябва да бъдем много внимателни.

— Минава три часът — каза Касиопея. — Слънцето ще се скрие след още два. Тук е студено още сега.

Малоун с удоволствие би си сложил ръкавици и топли чорапи, каквито Джефри бе отишъл да купи. Проходът, който се простираше и в двете посоки, се осветяваше само от процеждащата се от тавана светлина. Малоун се съмняваше, че без фенерчетата ще виждат по-далеч от носа си.

— Слънчевата светлина не ни върши никаква работа. Долу ще ни трябва изкуствена. Трябва само Джефри да се върне с храната и топли дрехи. Хенрик — провикна се той, — кажи ни, когато добрият брат се върне.

— Приятно търсене, Котън.

— Какво мислите за това място? — попита той останалите.

— Може да е част от хореум — отвърна Касиопея. — Когато римляните управлявали тези земи, създали подземни складове за съхранение на малотрайни стоки. Служели им като съвременните хладилни камери. Няколко са оцелели. Това може да е една от тях.