— И тамплиерите са разбрали за нея? — попита Стефани.
— Те също са ползвали подобни — каза Марк. — Учили са се от римляните. Касиопея може да се окаже права. Когато Дьо Моле наредил на Жилбер дьо Бланшфор да скрие богатството от храма, може да е избрал точно такова място. Под невзрачна църква в малко абатство без никаква връзка с ордена.
Малоун насочи лъча на фенера напред, обърна се и погледна в другата посока.
— Накъде?
— Добър въпрос — отвърна Стефани.
— Вие с Марк тръгнете натам — каза той. — Ние с Касиопея ще тръгнем в другата посока.
Долови, че нито Марк, нито Стефани харесаха тази идея, и каза:
— Няма време за спорове. Забравете ги. Просто си вършете работата. Ти би казала точно така, Стефани.
— Прав е. Да тръгваме — обърна тя към Марк.
Малоун ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в тъмнината.
— Браво, Малоун — прошепна Касиопея. — Но смяташ ли, че е разумно да ги изпращаш заедно? Имат толкова много неща за изясняване.
— Няма нищо по-добро от малко напрежение, за да се оценят един друг.
— Това и за нас двамата ли се отнася? — попита тя.
— Тръгвай и ще видим — освети лицето й той.
Дьо Рокфор и още дванайсет братя приближиха от юг полуразрушеното абатство. Умишлено избягнаха селцето и паркираха на около километър от него в гъстата гора. Тръгнаха пеш през шубрака и червените скали. Беше чувал, че районът привлича туристите като магнит. Над тях се надвесваха зелени склонове и лилави зъбери, но пътеката бе добре отъпкана, вероятно от местните овчари, и стигаше на около километър от разрушените стени и купчини отломки, представлявали навремето храм на човешката набожност.
Той спря и погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Брат Джефри бе казал, че ще се върне при развалините в четири. Огледа се. Руините се издигаха върху издадена скала на около стотина метра нагоре. Колата на Малоун беше паркирана отдолу.
— Скрийте се сред дърветата — заповяда той. — Не се показвайте.
След няколко минути един ландроувър се спусна по стръмния път и спря до колата на Малоун. Той видя Джефри да слиза и да се оглежда, но не издаде присъствието си. Все още не беше сигурен дали това не е капан.
Джефри се поколеба, после отвори багажника и извади два кашона. Взе ги и тръгна по пътеката към абатството. Дьо Рокфор го изчака да мине и изскочи на пътя.
— Чаках те, братко.
Джефри спря и се обърна. Лицето му беше пребледняло. Той не каза нищо, остави кашоните на земята, бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен пистолет. Дьо Рокфор позна пистолета. Австрийското оръжие бе от арсенала на абатството.
Джефри провери пълнителя.
— Тогава доведете хората си и да приключваме.
Непоносимото напрежение прогони всички мисли от главата на Малоун. Вървеше след Касиопея, докато си проправяха път през подземния проход. Той беше около метър широк и два метра висок, със сухи грапави стени.
От повърхността ги деляха четири-пет метра спечена пръст. Тесните пространства не бяха най-любимите му места. Касиопея обаче запазваше хладнокръвие. Беше виждал подобна смелост у агенти, които работеха най-добре под крайно напрежение. Оглеждаше внимателно чакъла пред тях за следи от други капани. Винаги му се бе струвало смешно, когато в приключенските филми подвижните платформи от камък и метал, които би трябвало да са на хиляди години, все още действаха, сякаш са били смазани вчера. Желязото и камъкът бяха чувствителни към въздуха и водата. Бронзът обаче беше издръжлив. Нови островърхи копия на дъното на някой дълбок трап щяха да се окажат доста неприятни.
Касиопея спря, насочила светлината на фенера си на около три метра напред.
— Какво има? — попита той.
— Виж.
Той насочи фенера си към мястото и го видя.
Стефани мразеше затворени пространства, но нямаше намерение да го казва на глас, особено пред сина си, който и без това нямаше особено високо мнение за нея. За да разсее напрежението, което изпитваше, тя попита:
— Как ли рицарите са донесли съкровището си тук?
— Вкарвали са предметите един по един. Нищо не е можело да ги спре, освен залавянето и смъртта.
— Сигурно им е било доста трудно.
— Имали са предостатъчно време.
И двамата внимателно оглеждаха земята пред краката си. Марк опипваше повърхността пред всяка стъпка.