— Годината, в която Жак дьо Моле бил екзекутиран.
— Сониер е решил да прибави и малко ирония в символизма си и наистина е успял.
Той зашари с фенерчето в тъмнината и забеляза, че проходът свършва след двайсетина метра. В края му имаше метална решетка, заключена с верига и резе, препречваща коридор, който водеше в друга посока.
Касиопея също го забеляза.
— Май пристигнахме.
Зад тях се чу тропот и някой извика:
— Не!
И двамата се обърнаха.
61
Дьо Рокфор спря на входа към руините и направи жест на хората си да се пръснат в двете посоки. Наоколо цареше неестествена тишина. Не се забелязваше движение. Не се чуваха гласове. Брат Джефри стоеше до него. Дьо Рокфор продължаваше да се притеснява дали това не е капан. Ето защо бе дошъл въоръжен. Беше доволен от избраните от съвета рицари. Братята бяха едни от най-добрите в ордена, опитни бойци с непоклатима смелост.
Той надникна над купчина обрасли с мъх натрошени камъни, навътре към разрушената постройка, зад избуялата трева. Светлото небе над главите им притъмняваше. Слънцето се спускаше зад планината. Притесняваше се за времето. Внезапните бури и дъждове бяха обичайни за летните месеци в Пиренеите.
Той направи жест на хората си да се приближат. Забеляза, че някой беше приготвил дърва за палене на огън покрай три срутени стени.
— Ще вляза — прошепна Джефри. — Очакват ме.
Ходът му се стори подходящ и Дьо Рокфор кимна.
Джефри спокойно излезе на открито и се приближи към мястото за огъня. Там нямаше никой. Тогава мъжът изчезна сред развалините. След малко отново се появи и им направи знак да се приближат. Дьо Рокфор нареди на хората си да изчакат и се показа на открито сам. Вече беше инструктирал помощника си при нужда да напада.
— Само Торвалдсен е в църквата — каза Джефри.
— Каква църква?
— Монасите са издълбали църква в скалите. Малоун и другите откриха под олтара вход до няколко пещери. Сега ги изследват. Казах на Торвалдсен, че ще отида за покупки.
Тази новина се понрави на магистъра.
— Бих искал да се срещна с Торвалдсен.
С пистолет в ръка той последва Джефри в подобната на тъмница кухина, издълбана в скалите. Торвалдсен стоеше с гръб към тях, загледан в съоръжението, което някога бе поддържало олтара. При влизането им възрастният мъж се обърна. Дьо Рокфор вдигна пистолета си.
— Нито дума. Или ще бъде последната, която ще изречеш.
Земята под Стефани бе поддала и краката й попаднаха в един от капаните, които толкова се стараеха да избягнат. Какво си мислеше? Когато видя издълбаните в скалата думи и металната решетка, която чакаше да бъде отворена, тя осъзна, че съпругът й е бил прав. Забрави предпазливостта и се втурна напред. Марк се опита да я спре. Чу вика му, но беше прекалено късно. Вече летеше надолу. Тя вдигна ръце в опит да запази равновесие и се подготви за бронзовите копия. Внезапно усети как една ръка я хваща здраво през гърдите. Политна назад, но някакво тяло смекчи удара й в земята. Секунда по-късно всичко беше тихо. Марк лежеше под нея.
— Добре ли си? — попита тя, като се претърколи.
Синът й се изправи.
— Камъните под гърба ми са доста приятни.
В тъмнината зад тях чуха стъпки, придружени от два подскачащи светли кръга. Малоун и Касиопея дотичаха.
— Какво стана? — попита Малоун.
— Не внимавах — каза тя, докато се изправяше и изтупваше прахта от дрехите си.
Малоун насочи светлината към правоъгълната дупка.
— Падането ти щеше да е гадно. Долу е пълно с копия, всичките добре заострени.
Тя се приближи и погледна в отвора, после се обърна и каза на Марк:
— Благодаря ти, сине.
Марк разтриваше врата си, за да облекчи болката в мускулите.
— Малоун — каза Касиопея, — погледни.
Двамата разгледаха мотото на тамплиерите, което Стефани и Марк бяха открили.
— Бях тръгнала към тази решетка, когато земята под мен поддаде.
— Решетките са две — промърмори Малоун. — В двата края на този коридор.
— Има още една решетка ли? — попита Марк.
— С друг надпис.
Малоун им разказа какво бяха открили.
— Съгласен съм с теб — каза Марк. — Този скелет сигурно е на отдавна изгубения маршал. — Той извади изпод ризата си една верижка. — Всички носим подобни медальони. Дават ни ги при посвещаването.