— Така му се пада — каза Дьо Рокфор.
— Да не би ти да си по-добър от него?
— Аз съм тук заради братята.
На светлината на лампата Марк забеляза, че подът пред тях е леко хлътнал. Без да каже нищо, той мина покрай стената, заобикаляйки капана, който Дьо Рокфор явно не беше забелязал, тъй като се взираше в скелета. Когато стигна до вратата, сряза веригата с металните клещи. Спомни си предпазливостта на Малоун и отстъпи настрани, докато отваряше решетката.
След входа отново имаше два остри завоя. Той внимателно пристъпи напред. Не се виждаше друго освен скали. Зави при първия завой, после при втория. Дьо Рокфор беше точно зад него и светлината на лампите им разкри още една зала, много по-голяма от предишната. Беше осеяна с каменни колони с различна форма и големина. Върху тях бяха подредени купчини с книги. Имаше стотици томове.
Стомахът на Марк се сви, когато осъзна, че най-вероятно тези ръкописи са съсипани. Макар залата да бе хладна и суха, времето със сигурност бе повредило хартията и мастилото. Щяха да се съхранят по-добре, ако бяха поставени в сандък. Братята, скрили тези книги, едва ли си бяха представяли, че ще бъдат намерени чак след седемстотин години.
Той пристъпи до една от купчините и разгледа най-горната книга. Инкрустацията от позлатено сребро върху дървените дъсчици вече беше почерняла. Той разгледа гравюрите на Христос с двама мъже, които му заприличаха на Петър и Павел. Беше сигурен, че са изработени от глина и восък и позлатени. Италианската школа. Немската находчивост. Той внимателно отгърна корицата и приближи лъча светлина. Предположението му се оказа вярно. Не можеше да разчете думите.
— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита Дьо Рокфор.
Марк поклати глава.
— Трябва да се направи лабораторен анализ. Нужна е професионална реставрация. Не трябва да ги пипаме.
— Струва ми се, че някой вече е сторил това.
Марк видя разпръснати по земята книги и парчета от откъснати страници.
— Отново Сониер — каза той. — Ще са нужни години, за да се извлече някаква полезна информация от тях. И то ако предположим, че изобщо съдържат нещо полезно. Единствената им стойност вероятно е чисто историческа.
— Те са наши.
И каква полза, помисли си Марк. Прехвърли в съзнанието си различни възможности. Сониер несъмнено бе идвал тук. Ето го източника на богатството му. Не му било трудно от време на време да слиза долу и да пренася кюлчета злато и сребро. Самите монети биха предизвикали въпроси. Банковите чиновници вероятно биха проявили любопитство относно източника им, но суровият метал бил идеалната валута в началото на XX век, когато икономиката се крепяла на размяната на злато и сребро.
И все пак абатът бе отишъл по-далеч. Беше използвал богатството, за да построи църква със знаци, сочещи към нещо, в което Сониер очевидно е вярвал. Бил е толкова сигурен в него, че е искал да сподели наученото. С този знак ще го победиш. Тези думи бяха издълбани не само тук, но и в църквата в Рен. Марк си представи изписаното над входа на църквата. Възненавидях царството на този свят, и всички преходни богатства, заради любовта към моя Бог Исус Христос, когото видях, когото възлюбих, в когото вярвам, и когото почитам. Дали това не бяха думите на древен респонсориум? Възможно бе. И въпреки това Сониер съзнателно ги бе използвал.
Когото видях.
Той прокара лъча по цялата зала и разгледа колоните.
Изведнъж го видя.
Къде е най-подходящото място да скриеш камъче?
Къде, наистина?
Малоун се върна при генератора, където го чакаха Стефани и Хенрик. Касиопея още оправяше триножника. Той се наведе да провери дали в двигателя има бензин.
— Шумно ли работи? — попита той тихо.
— Можем само да се надяваме. За съжаление в днешно време ги правят доста тихи.
Той не докосна чантата с инструментите, за да не привлече вниманието към нея. До момента пазачите им не се бяха сетили да проверят съдържанието й. Явно имаше какво да се желае от обучението по самозащита в абатството. Човек можеше да се научи на ръкопашен бой, да стреля и да борави с нож, но не от всеки ставаше агент.
— Всичко е готово — заяви Касиопея високо.
— Трябва да стигна до Марк — прошепна Стефани.
— Разбирам те — отвърна Малоун, — но не бива да избързваме.
— Да не би да мислиш, че Дьо Рокфор ще му позволи да се върне? Та той застреля Джефри, без да се замисли.