— Не беше зле — отбеляза Касиопея.
— Не беше ли казала, че никога не пропускаш?
— Но той скочи.
Касиопея и Стефани обезоръжиха падналите братя. Хенрик се приближи.
— Отдавна не ми се беше налагало да правя това.
— Радвам се, че не си го забравил.
— Как направихте номера с крушките? — попита Хенрик.
Малоун се усмихна.
— Увеличих волтажа — усмихна се Малоун. — Действа всеки път. — Той огледа църквата. Нещо не беше наред. Защо братята отвън не бяха реагирали на гърмящите крушки? — Би трябвало да си имаме компания.
Касиопея и Стефани се приближиха с пистолети в ръка.
— Може да са при развалините — предположи Стефани.
Той се вгледа във входа.
— А може би просто не съществуват.
— Уверявам ви, че съществуваха — отекна мъжки глас отвън.
Един мъж бавно се приближи, но лицето му оставаше в сянка. Малоун вдигна пистолета си.
— А вие кой сте?
Мъжът спря до един от огньовете. Сериозните му очи бяха дълбоко хлътнали в лицето. Погледът му се отклони към надупченото тяло на Джефри.
— Магистърът го е застрелял?
— Без никакви угризения.
Мъжът направи болезнена гримаса и устните му се раздвижиха като в молитва. Тогава каза:
— Аз съм капеланът на ордена. Брат Джефри ми позвъни, след като се обадил на магистъра. Дойдох да предотвратя насилието, но явно съм закъснял.
Малоун сниши пистолета си.
— Значи сте участвали в плана на Джефри?
Мъжът кимна.
— Той не искаше да се обажда на Дьо Рокфор, но беше дал дума на предишния магистър. А сега даде и живота си за него.
— Какво изобщо става тук? — попита Малоун.
— Разбирам гнева ви.
— Нищо не разбирате — намеси се Хенрик. — Нещастникът е мъртъв.
— И аз скърбя за него. Той служеше на ордена с чест.
— Но е постъпил глупаво, като се е обадил на Дьо Рокфор — намеси се Касиопея. — Просто предизвика неприятностите.
— В последните дни от живота си предишният ни магистър задейства сложна верига от събития. Той ми разказа какво възнамерява да направи. Сподели кой всъщност е нашият сенешал и защо го е приел в ордена. Разказа ми за баща му и за предстоящите събития. И аз дадох обет за вярност, също като брат Джефри. Знаехме какво става. Сенешалът обаче не знаеше нищо. Беше ми наредено да не се намесвам, докато брат Джефри не потърси помощта ми.
— Твоят магистър е под нас заедно със сина ми — каза Стефани. — Котън, трябва да слезем долу.
Той долови нетърпението в гласа й.
— Сенешалът и Дьо Рокфор не могат да съществуват заедно — каза свещеникът. — Те са пълни противоположности. За доброто на братството може да оцелее само единият от тях. Предишният магистър се притесняваше дали сенешалът ще може да се справи сам. — Свещеникът погледна Стефани. — Ето защо вие сте тук. Той вярваше, че ще влеете сили на сенешала.
Стефани не беше в настроение за мистицизъм.
— Синът ми може да умре заради глупостта си.
— Този орден е оцелявал векове наред чрез битки и конфликти. Това е нашият път. Предишният магистър просто ускори конфронтацията. Знаеше, че Дьо Рокфор и сенешалът ще стигнат до сблъсък, но искаше битката между тях да има някакъв смисъл, да постигне някаква цел. Затова насочи и двамата към Великата тайна. Знаеше, че е скрита някъде, но се съмнявам да е вярвал, че някой от двамата ще успее да я открие. Сигурен беше обаче, че конфликтът назрява и че победителят ще е един. Знаеше също, че ако Дьо Рокфор се окаже победител, той бързо ще изолира съюзниците си, което и направи. Смъртта на двама от братята тегне над нас. Всички смятат, че ще има още жертви…
— Котън — прекъсна го Стефани, — аз тръгвам.
Капеланът не се помръдна.
— Мъжете отвън са обезоръжени. Направете каквото трябва. Тук няма да има повече кръвопролития.
Малоун сякаш чу думите, които мъдрият капелан не бе изрекъл.
Долу обаче нещата стоят другояче.
65
Не споделих нищо с никого, убеден, че за другите е по-добре да запазя някакъв документ. Такъв обаче не открих. Затова написах следното, за да знаете какво се случи.
Човекът Исус прекара дълги години, проповядвайки вярата си в земите на Юдея и Галилея. Аз бях първият от последователите му, но броят ни нарастваше, защото мнозина вярваха, че думите му притежават велик смисъл. Пътувахме с него, виждахме как той облекчава страданията, носи надежда и спасение. Той никога не изменяше на себе си, независимо от деня или случая. Ако тълпите го възхваляваха, той се обръщаше към тях. Когато го заобикаляше враждебност, той не показваше страх или гняв. Мислите, словата и делата на хората не му влияеха. Веднъж каза: „Всички ние носим Божия образ, всички сме достойни за обич, всички можем да израснем в Божия дух.“ Виждах как прегръща прокажени и покварени. Жените и децата бяха безценни за него. Той ми показа, че всички са достойни за обич. Казваше: „Бог е нашият баща. Той се грижи за всички, обича всички и прощава на всички. Нито една овца от стадото няма да се загуби с такъв пастир. Чувствайте се свободни да казвате на Бога всичко, защото само ако сте напълно откровени, сърцата ви могат да постигнат мир“.