Човекът Исус ме научи да се моля. Говореше ми за Бога, за страшния съд и за края на времето. Повярвах, че той може да контролира дори вятъра и вълните, тъй като беше толкова възвишен. Религиозните старейшини ни учеха, че болката, болестите и нещастията са божията воля и че трябва да приемаме гнева му с тъгата на каещите се. Човекът Исус казваше, че това е погрешно, и предлагаше на болните куража да оздравеят, на слабите — възможността да се сдобият със силен дух, а на неверниците — шанса да повярват. Човекът Исус притежаваше цел и изживя живота си, за да я постигне. Тя беше ясна на всички, които го следвахме.
Но по време на пътуванията си Исус си създаде врагове. Старейшините го смятаха за заплаха, защото проповядваше различни ценности, нови закони и застрашаваше авторитета им. Притесняваха се, че ако Исус бъде оставен да обикаля на свобода и да проповядва промяна, Рим би затегнал хватката си и всички биха страдали. Затова Исус беше арестуван за богохулство и Пилат постанови да го разпънат на кръст. Аз бях там в този ден и знам, че Пилат не беше щастлив от решението си, но старейшините настояваха за справедливост и Пилат не можеше да пренебрегне волята им.
В Йерусалим човекът Исус и шестима други бяха отведени на хълма и бяха приковани на кръста. По-късно през деня краката на трима от тях бяха счупени и до падането на нощта те издъхнаха. Други двама умряха на следващия ден. Човекът Исус беше оставен да гасне до третия ден, когато най-накрая счупиха краката му. Аз не отидох при него, докато страдаше. Скрих се заедно с останалите, които го следвахме, страхувайки се, че могат и нас да разпънат. След като умря, Исус бе оставен да виси на кръста още шест дни. После го свалиха от кръста и го спуснаха в дупка, изкопана в земята. Видях това и после избягах от Йерусалим през пустинята. Отидох във Витания в дома на Мария, наречена Магдалина, и сестра й Марта. Те познаваха Исус и се наскърбиха от вестта за смъртта му. Ядосаха се, че не съм го защитил, че не съм го признал, че съм избягал, докато той е страдал. Попитах ги какво е трябвало да направя и отговорът им беше ясен: „Трябваше да се присъединиш към него.“ Тази мисъл никога не ме беше осенявала. Напротив, пред всички, които ме питаха, аз отричах Исус и всичко, което той защитаваше. Напуснах дома им и след няколко дни се завърнах в Галилея към утехата на знанието си.
Двама от последователите на Исус, Яков и Йоан, също се върнаха в Галилея. Споделихме мъката си от загубата на човека Исус и се върнахме към живота си на рибари. Тъмнината, която усещахме, ни погълна и времето не успокои мъката ни. Докато ловяхме риба в Галилейското езеро, говорехме за Исус, за всичко, сторено от него, за нещата, които бяхме видели. Преди години точно на Галилейското езеро го бяхме видели за пръв път и той беше проповядвал от нашата лодка. Споменът за него се носеше над водата и ние не можехме да избягаме от скръбта си. Една нощ, когато над езерото вилнееше буря, а ние седяхме на брега и ядяхме хляб и риба, ми се стори, че виждам Исус да се носи над мъглата. Когато нагазих във водата, разбрах, че видението е било плод на въображението ми. Всяка сутрин разчупвахме хляба и ядяхме рибата. Спомняйки си стореното веднъж от мъжа Исус, ние благословяхме хляба и възхвалявахме Бога. Това ни успокояваше. Един ден Йоан каза, че разчупеният хляб е като изстрадалото тяло на Исус. След този случай започнахме да свързваме хляба с тялото му.
Минаха четири месеца и един ден Йоан обяви, че според Тората обесените на дърво са прокълнати. Казах му, че това не може да е вярно за човека Исус. Тогава за пръв път някой нас се осмеляваше да постави под съмнение древното слово. То не можеше да се отнася до толкова добър човек като Исус. Как можеше един книжник да знае, че всички обесени на дърво са прокълнати? В битката между Исус и древното слово спечели Исус.