Инспекторът не бе особено впечатлен.
— Каква работа имате в Дания, мисис Нел?
— Дойдох на гости на мистър Малоун. Не съм го виждала повече от година.
— И това е била единствената ви цел?
— Защо не изчакаме обаждането от Министерството на вътрешните работи?
— Цяло чудо е, че никой не е пострадал в престрелката. Повредени са няколко паметни плочи, но няма ранени.
— Уцелих един от стрелците — отбеляза Малоун.
— Ако е така, то не е кървял.
Което означаваше, че са носели бронирани жилетки. Отрядът бе дошъл добре подготвен, но за какво?
— Колко време възнамерявате да останете в Дания? — Инспекторът се обърна към Стефани.
— Утре заминавам.
Вратата се отвори и един униформен служител подаде на инспектора лист хартия. Той прочете текста и каза:
— Явно имате високопоставени приятели, мисис Нел. Началниците ми нареждат да ви пусна и да не ви задавам въпроси.
Стефани тръгна към вратата.
Малоун също се изправи.
— В листа споменава ли се за мен?
— Вас също трябва да пусна.
Малоун посегна за пистолета си. Мъжът не му го подаде.
— Нямам инструкции да ви върна оръжието.
Малоун реши да не спори. По-късно можеше да се заеме с този проблем. А сега трябваше да разговаря със Стефани. Хукна след нея и я настигна отвън. Тя се извърна с лице към него, чертите й бяха изопнати.
— Котън, оценявам какво направи в катедралата. Но ме чуй внимателно. Не се бъркай в работата ми.
— Нямаш представа какво се случва. В катедралата си се забъркала в нещо много сериозно, и то напълно неподготвена. Онези тримата са искали да те убият.
— Тогава защо не го сториха? Имаха достатъчно възможности, преди да се появиш.
— Което прави нещата още по-любопитни.
— Нямаш ли си достатъчно работа в книжарницата?
— Предостатъчно.
— Тогава върви да си я вършиш. Когато напусна миналата година, подчерта, че ти е писнало да стрелят по теб. Доколкото си спомням, каза, че новият ти датски благодетел ти е предложил живота, който винаги си искал. Така че върви да му се наслаждаваш.
— Ти си тази, която ми се обади и поиска да ми дойдеш на гости.
— Оказа се лоша идея.
— Онзи човек днес не беше крадец.
— Не се бъркай.
— Дължиш ми го. Спасих ти живота.
— Никой не те е молил.
— Стефани!
— По дяволите, Котън. Няма да повтарям. Ако продължаваш да се месиш, ще бъда принудена да взема мерки.
Той настръхна.
— И какво смяташ да направиш?
— Приятелят ти датчанин няма чак толкова дебели връзки. И аз мога да предизвикам някои събития.
— Давай — отвърна той с нарастващ гняв.
Тя не отговори. Завъртя се ядосано и си тръгна. Искаше му се да я догони и да довърши започнатия спор, но реши, че все пак е права. Това не го засягаше. А и бе създал достатъчно проблеми за една вечер. Време бе да се прибере у дома.
9
Дьо Рокфор приближи книжарницата. Пешеходната улица отпред бе пуста. Повечето от многобройните кафенета и ресторанти в района бяха на няколко пресечки разстояние. Смяташе да напусне Дания веднага щом приключи с останалите две задачи. Свидетелите от катедралата вероятно вече бяха дали описанието му, както и на двамата му колеги. Така че бе важно да не се застояват повече от необходимото. Беше довел и четиримата си подчинени от Роскилде и възнамеряваше да надзирава всеки техен ход. Стигаха му толкова импровизации за един ден. Бяха стрували живота на един от хората му при Кръглата купа. Не искаше да изгуби още някого. Двама вече душеха около задната част на книжарницата. Другите двама бяха до него. Най-горният етаж на сградата светеше. Чудесно.
Със собственика имаха за какво да си поговорят.
Малоун извади диетична пепси от хладилника и слезе четири етажа по-надолу до приземния етаж. Книжарницата му заемаше цялата сграда, като първия етаж бе за книги и клиенти, следващите два — за склад, а четвъртият етаж представляваше малък апартамент, в който той живееше. Беше свикнал с тясното пространство и дори се чувстваше по-добре, отколкото в къщата от 185 квадратни метра, в която живееше навремето в Атланта. Продажбата й миналата година за малко над триста хиляди долара му бе докарала чиста печалба от шейсет хиляди долара, които да инвестира в новия си живот. Живот, предложен му, както Стефани преди малко го бе смъмрила, от новия му датски благодетел, чудат дребен човечец на име Хенрик Торвалдсен, който допреди четиринайсет месеца му беше напълно непознат, а понастоящем бе най-близкият му приятел.