Бяха си допаднали от самото начало. Възрастният бе видял в по-младия нещо специално — какво точно, Малоун така и не разбра — и първата им среща в Атланта в един дъждовен четвъртък бе решила бъдещето и на двамата. Стефани бе настояла Малоун да си вземе месец отпуск след един шумен процес в Мексико Сити, който включваше трафик на наркотици и показното убийство на висш служител от Агенцията за борба с наркотиците, оказал се по случайност личен приятел на американския президент. Връщайки се към съдебната зала след обедната почивка, Малоун бе попаднал сред кръстосания огън на наемни убийци, който нямаше никаква връзка с делото. Бе се опитал да се намеси и се бе прибрал вкъщи с куршум в лявото рамо. Равносметката след стрелбата — седем мъртви и девет ранени. Единият от убитите бе млад датски дипломат на име Кай Торвалдсен.
— Дойдох да разговарям с вас лично — бе започнал Хенрик Торвалдсен.
Седяха в кабинета на Малоун. Рамото го болеше ужасно. Не си направи труда да попита Торвалдсен как го е открил, нито пък откъде знае, че говори датски.
— Синът ми бе изключително скъп за мен — каза Торвалдсен. — Бях въодушевен, когато се присъедини към дипломатическия корпус. Сам поиска назначението в Мексико Сити. Изучаваше ацтеките. Един ден щеше да стане достоен член на нашия парламент. Държавник.
Първите впечатления определено са добри, реши Малоун. Торвалдсен очевидно бе културен човек, изискан, едновременно елегантен и екстравагантен. Но изтънчеността грубо контрастираше с деформираното му тяло с гротескно извит като на чапла гръбнак. Състарената кожа на лицето му говореше за живот, изпълнен с трудни решения, дълбоките бръчки около очите се проточваха чак до слепоочията. Ръцете му бяха изпъстрени със старчески петна и изпъкнали вени. Гъстата червеникавосива коса бе сресана назад и подхождаше на сребристите вежди, които му придаваха тревожно изражение. Само очите не бяха загубили силата си — сиво-сини и необичайно проницателни. Едното бе увредено от катаракт.
— Дойдох да се запозная с човека, застрелял убиеца на сина ми.
— Защо?
— За да ви благодаря.
— Можехте да се обадите по телефона.
— Предпочитам да виждам човека, с когото говоря.
— В момента предпочитам да бъда оставен на мира.
— Разбрах, че животът ви е бил в опасност.
Малоун сви рамене.
— И че напускате работата си. Отказвате се от службата си. Пенсионирате се от военна служба.
— Доста неща сте разбрали.
— Информацията е най-големият лукс.
Това не го впечатли.
— Благодаря за потупването по гърба. В рамото имам дупка, която ме побърква от болка. Така че ако сте казали каквото имахте да казвате, бихте ли си тръгнали?
Торвалдсен дори не помръдна от канапето. Започна да оглежда кабинета и съседните стаи, доколкото можеше, през свода към коридора. Всички стени бяха покрити с книги.
— И аз ги обожавам — продума гостът. — И моят дом е пълен с книги. Цял живот ги колекционирам.
Малоун усещаше, че този мъж, прехвърлил шейсет, е способен на грандиозни ходове. Докато му отваряше вратата, бе забелязал, че е пристигнал с лимузина. Любопитството му надделя.
— Откъде знаете, че говоря датски?
— Говорите няколко езика. С гордост научих, че родният ми език е един от тях.
Това не бе отговор, но нима действително бе очаквал да получи такъв?
— Фотографската ви памет вероятно е истинска благословия. Моята си отиде с годините. Вече не успявам да запомня почти нищо.
Малоун се съмняваше, че е така.
— Какво искате?
— Мислили ли сте за бъдещето?
— Мислех да отворя книжарница за антикварни книги. Имам какво да предложа.
— Чудесна идея. Аз пък имам една книжарничка за продан, стига да я харесате.
Малоун реши да се включи в играта. Какво толкова. Нещо в острите пламъчета в очите на стареца обаче му подсказваше, че гостът му съвсем не се шегува. Твърдите груби ръце затършуваха в джоба на костюма и Торвалдсен сложи върху канапето визитната си картичка.