3
Абатство „Де Фонтен“
Френски Пиренеи, 17:00 ч.
Сенешалът коленичи до леглото, за да утеши умиращия си учител. Седмици наред се бе молил този момент да не настъпва. Но твърде скоро възрастният мъж, който бе управлявал мъдро ордена в продължение на двайсет и осем години, щеше да бъде възнаграден със заслужен покой и щеше да се присъедини към предшествениците си в рая. За нещастие на сенешала хаосът във физическия свят щеше да продължи, а тази перспектива го ужасяваше. Стаята бе просторна, древните стени от камък и дърво не бяха изгнили и само чамовите греди на тавана бяха почернели от годините. Единственият прозорец, приличащ на свъсено око, нарушаваше фасадата на външната стена и служеше за рамка на един водопад, спускащ се по голия склон. Сгъстяващият се мрак бе плъзнал по ъглите на стаята.
Сенешалът погали студената и лепкава ръка на стареца.
— Чувате ли ме, учителю? — попита той на френски.
Уморените очи се отвориха.
— Не съм си отишъл още. Но ще е скоро.
И други бяха правили подобни изказвания в последния си час и сенешалът се запита дали наистина тялото просто се изтощава, губи енергията да накара дробовете да дишат и сърцето да тупти и накрая смъртта завладява кътчетата, където някога е процъфтявал животът. Стисна ръката по-силно.
— Ще ми липсвате.
На тънките устни заигра усмивка.
— Ти ми служи добре, както и очаквах. Именно затова избрах теб.
— Предстоят много конфликти.
— Готов си. Погрижил съм се.
Сенешалът бе втори по ранг след магистъра. Беше се издигнал бързо в йерархията, прекалено бързо според някои, и само неоспоримият авторитет на магистъра бе успявал да потуши недоволството. Но скоро смъртта щеше да прибере закрилника му и той се опасяваше, че ще последва открит бунт.
— Няма гаранция, че аз ще бъда вашият приемник.
— Подценяваш се.
— Уважавам силата на противниците ни.
Обгърна ги тишина, а чучулигите и косовете зад прозореца се възползваха от нея, за да оповестят присъствието си. Сенешалът се взря в учителя си. Старецът бе облечен с небесносиня роба, осеяна със златни звезди. Въпреки че приближаващата смърт бе изострила чертите на лицето му, в слабото му тяло още имаше жизненост. Сивата брада висеше дълга и неподдържана, ръцете и краката бяха сковани от артрит, но очите блестяха все така силно. Знаеше, че двайсет и осемте години водачество бяха научили този стар воин на много неща. Вероятно най-важният урок бе да съумява да излъчва дори пред лицето на смъртта неизменна изтънченост. Лекарят бе потвърдил диагнозата рак преди месеци. Както повеляваше уставът, болестта бе оставена да следва хода си, а естествените последици от божиите действия се приемаха безропотно. Векове наред хиляди братя бяха понасяли подобен край и бе немислимо магистърът да наруши традицията.
— Жалко, че не мога да усетя мириса на водните пръски — прошепна старецът.
Сенешалът погледна към прозореца, направен още през XVI век. Крилата му бяха широко разтворени, позволявайки на сладостния аромат на мокър камък и сочна зеленина да се просмуква в ноздрите му. В далечината водата бучеше.
— Стаята ви е най-подходящото място.
— Една от причините да искам да стана магистър.
Сенешалът се усмихна, защото знаеше, че старецът се шегува. Чел бе Хрониките и беше наясно, че менторът му се бе възкачил на този пост благодарение на умението си да се възползва от всяка приумица на съдбата с адаптивността на гений. Управлението му се характеризираше с мир и спокойствие, но това скоро щеше да се промени.
— Трябва да се моля за душата ви — каза сенешалът.
— Това може да почака. По-добре се приготви.
— За какво?
— За конклава. Събери гласове в своя полза. Подготви се. Не давай възможност на враговете ти да се обединят. Припомни си всичко, на което съм те учил. — Гласът пресекваше от немощ, но дълбоко в тембъра се долавяше твърдост.