— Здравейте, Доктор-Каван-а — каза той, като се опитваше да изговаря чуждите думи колкото се може по-ясно. — Аз съм Прр’т-зевисти — Дхаа’рр.
(обратно)Совалката остави Трр-гилаг на малко частно летище на петнадесет хилядоразкрача южно от Тръстиковото село. Правителственият пилот му даде на заем едноместен самоход, обеща да се върне след два тентарка и издигна машината си във въздуха.
Пътуването на север към къщата на майка му беше дълго и самотно. Трр-гилаг видя само няколко сгради — ферми и стопански постройки, повечето от които отстояха на значително разстояние от запуснатия прашен път. Единствените други коли, с които се разминаваше, бяха селскостопански машини. Нямаше много за гледане.
Но пък имаше много време за мислене.
Мислите далеч не бяха приятни. Той се опита да се съсредоточи върху опита да спасят вероятно живия Прр’т-зевисти и върху това как би могъл да размени този факт срещу възстановяването на предбрачното си споразумение с Клнн-даван-а. Но в цялото уравнение имаше прекалено много „ако“, вероятности и несигурност. И дори планът да сработеше перфектно, винаги оставаше тежестта на престъплението на майка му.
Майка му. Трр-гилаг въздъхна, отново обзет от чувство за вина. Едва в совалката се бе сетил за най-важното. Трр-пификс-а се бе опитала да открадне своя фссс-орган, защото не искаше да стане старейшина.
И се бе провалила. Което означаваше, че правото й на избор вече й е отнето. Трр-гилаг все още не можеше да разбере дали този факт го облекчава, или го натъжава още повече.
Когато пристигна пред къщата на майка си, около нея се рееха неколцина старейшини.
— Здравейте — обърна се към него един от тях. — Кой сте вие?
Трр-гилаг го изгледа.
— Защо?
Другият сякаш се изненада.
— Просто се чудя. Чух, че миналата нощ тук се е случило нещо и са били забъркани правителствени воини и някакви престъпления. Просто се чудех дали не знаете нещо.
Трр-гилаг направи гримаса. Значи слуховете вече бяха тръгнали. Неизбежно, наистина. При толкова много свободно време…
— Съжалявам — кратко каза той и продължи към вратата.
— Чакайте малко. — Пред него застана втори старейшина. — Къде отивате?
— Вътре — отговори Трр-гилаг. — Какво ви засяга това?
— Имате ли разрешението на собственика?
— Имам това. — Трр-гилаг показа ключа.
— А разрешение? — повтори старейшината.
Трр-гилаг се спря.
— Имам всички разрешения, които са ми нужни — бавно каза той. — Пак ви питам — какво ви засяга това?
— Това е нашата земя — обади се трети старейшина. Гласът му звучеше малко обидено. — Наше право и задължение е да я пазим.
Внезапно Трр-гилаг се почувства отвратен и уморен от старейшините.
— Това са пълни глупости — хладно каза той. — И вие много добре го знаете. Никога не сте обръщали ни най-малко внимание на Трр-пификс-а, докато не сте надушили възможност за малко клюки. Това е всичко, което искате. Забравете.
— Как смееш да говориш така със своите старейшини? — наду се третият старейшина. — Ние сме…
— Не давам пукната пара за това какво сте — сряза го Трр-гилаг и премина през цялата компания. Отключи вратата и влезе в къщата.
Почти очакваше старейшините да го последват, най-малкото за да изразят мнението си за маниерите му и за нуждата от уважение. Но дори да го бяха последвали, не се издадоха.
Най-вероятно се бяха върнали в родовите си храмове да разкажат с най-малките подробности за ужасно невъзпитания млад мъж, появил се пред обвитата с тайнственост къща на Трр-пификс-а — Кеера’рр.
Майка му беше живяла в този дом сравнително кратко, но въпреки това мястото бе пълно със спомени. Няколко стоудара Трр-гилаг просто се разхождаше из стаите, разглеждаше мебелите и картините, които помнеше от детството си, докосваше бродериите, които тя толкова обичаше да прави и с които така се гордееше. Тук-там се виждаха кесии и шалчета, върху които беше започнала да работи. До мивката в кухнята откри градинските инструменти, грижливо почистени и оставени да съхнат. Върху извитата повърхност на лопатката все още се виждаше капка вода. Трр-гилаг вдигна лопатката, завъртя я и загледа как капката се стича по края й.
С крайчеца на окото си забеляза как нещо проблесна и се раздвижи. Значи не всички старейшини си бяха отишли. Трр-гилаг рязко се извъртя, пое дъх да каже веднъж завинаги на тези любопитни клюкари какво мисли за тях…
— Здравей, синко. — Гласът на Трр’т-рокик беше гробовен. — Радвам се да те видя пак.
Трр-гилаг ахна.
— Татко — успя най-после да възвърне гласа си той.