Това беше възможно. Но абсолютно недоказуемо според Прр’т-зевисти. Сигурно просто щеше да умре, подобно на старейшините, чиито фссс-органи биваха унищожени.
Да умре.
Точно това правеше мисълта толкова изнервяща. Фактът, че изобщо си мисли за подобни неща, означаваше, че се е отчаял повече, отколкото предполагаше ситуацията. Осем завъртания изолация не би трябвало да подтикнат никого към мисълта за самоубийство.
От другата страна на вратата се чу приглушен звук. Прр’т-зевисти трепна, хвърли се към горния край на вратата и се оттегли по-навътре в сивия свят. Нещо изщрака и вратата се отвори. Появиха се двама човеци.
Прр’т-зевисти моментално се озова навън, провря се между металните прегради и излезе на открито. Слънцето ярко светеше на чистото синьо небе. Може би този път Дхаранв и родовият клан щяха да се окажат в обсега му.
Не. Усещането за наличие на опорна точка го нямаше. Или нямаше абсолютно никакъв късмет, или купищата метал в комбинация с ъгъла на въртене и орбитата на Доркас създаваха постоянна сянка в посока на Дхаранв. И ако не желаеше да рискува живота си този път…
Върна се при резена доста преди хората да затворят вратата и да се изолират заедно с него в металната стая. Той се премести отново в ъгъла си, скрит в мъглата на сивия свят. Трепереше. Внезапно разбра какво го безпокои толкова силно. Не толкова мисълта за собствената му смърт, колкото фактът, че вземането на такова решение не беше веднъж и завинаги. Всеки път, когато хората отвореха вратата, възможността за избор щеше отново и отново да се изправя пред него. Въпросът дали мъглявият шанс за свобода си струва да рискува да се изложи на възможността да умре.
Не искаше да умира. Ама че идиотско твърдение. Никой не иска да умира. Първата война на старейшините отпреди хиляда цикъла бе избухнала точно затова — обикновеният зхиррзхианец настоявал да има същото право на отлагане на смъртта, на което вече се радвали лидерите на клановете и родовете. Това беше най-ярката проява на инстинкта за самосъхранение, съществувала някога.
Мисълта, че ще станат старейшини, помагаше на зхиррзхианските воини да не се огъват пред опасностите от войната. Дали хората имаха нещо подобно?
Един от хората явно говореше нещо. Прр’т-зевисти предпазливо надникна в светлия свят. Хората стояха пред разкъсаното и едва разпознаваемо тяло на зхиррзхиански воин, което донесоха и оставиха в средата на стаята малко след като бяха затворили резена му. Отначало бе помислил, че осакатяванията по тялото са резултат от някакво варварско мъчение, и беше намразил хората още повече. Чак след като ги беше видял какво правят, разбра, че това всъщност е медицинска дисекция на тялото на зхиррзхианец, станал старейшина при сражение.
Но този път не се заеха с изучаването на тялото. Вместо това внимателно се опитваха да го положат в дългата прозрачна торба, която явно бяха донесли със себе си. След като тялото се оказа вътре, затвориха торбата с помощта на някакъв вид залепваща лента, поставиха я върху една маса на колела и започнаха да я бутат към изхода. Човекът отпред отвори вратата.
Отнасяха тялото. И щяха да оставят Прр’т-зевисти тук.
Съвсем сам.
„Не!“ — възкликна наум той. Обхваналата го паника бе по-силна от всяко чувство, изпитано през всички седемнадесет цикъла, откакто съществуваше като старейшина. Да остане тук сам… може би завинаги… дори без случайните посещения на хората, само колкото да нарушат еднообразието…
И в този миг разбра истината, от която бягаше през цялото време, откакто беше пленник. Истината, че съществуват и много по-лоши неща от това да стоиш в мрака и да се страхуваш от тайните на смъртта.
Моментът за окончателно решение настъпи.
Той се издигна до входа и надникна в светлия свят. Почти се разтрепери, когато паниката отстъпи пред мрачната решимост. Добре. Ще го направи. Щом хората измъкнеха товара си, той също щеше да излезе. И този път нямаше да се върне. Независимо какво го чака. Задните колела на масата докоснаха пода извън стаята. Прр’т-зевисти събра целия си кураж, зави зад ъгъла…