И внезапно спря. До стената имаше още една маса с тяло на зхиррзхианец. Придружаваха я други двама човеци. Първата маса освободи входа и втората начаса се насочи навътре.
Прр’т-зевисти отново се оттегли в ъгъла си. Паниката и решителността се смениха с умора. Умора и болезненото осъзнаване, че този път наистина е на ръба. Ако не намереше с какво да занимава разума си, нямаше да оцелее.
Но какво да направи? Да си спомня разни събития от живота си? Не. Беше го правил много пъти по време на отегчителния си престой на Дхаранв. Тук спомените щяха само да го потиснат още повече. Да се опита да възстанови любимите си книги, стихотворения или филми? Не — нямаше чак толкова добра памет за подобни неща. Да води въображаеми разговори с приятели, роднини и предци? Надали. Резултатът щеше да е лудост, а в момента тъкмо това не му трябваше.
А защо най-после да не спре да се самосъжалява и да не се захване с работа?
Когато един от хората затвори вратата след себе си, той погледна надолу със смесено чувство на объркване и отчаяние. Да, някога бе воин, служещ с чест и достойнство на клана Дхаа’рр и на Върховния съвет. Воините от клана Дхаа’рр никога не пренебрегваха дълга си. Но това беше много отдавна, когато съществуваше като телесен в светлия свят. Сега бе старейшина с всички ограничения, които следваха от това. В името на всички осемнадесет свята, какво да направи?
Хората се бяха преместили от едната страна на масата, спокойно разговаряха и подбираха хирургическите инструменти. „Добре“ — каза си Прр’т-зевисти. Може и да не бе в състояние да се сражава като истински воин. Но се намираше в сърцето на вражеската територия, а врагът очевидно не знаеше, че все още е тук. Това би трябвало да му бъде от полза за нещо.
Оставаше само да измисли за какво точно. А дотогава щеше да се опита да научи езика на хората.
Прр’т-зевисти се премести до източника на светлина и се доближи възможно най-близко до светлия свят. Беше изкарал кратък интензивен курс по човешки език при старейшините от Базов свят дванадесет преди атаката срещу Доркас и продължилия петнадесет завъртания курс по естижански преди десанта на повърхността на планетата. Не бе кой знае какво, но навремето езиците доста му вървяха. Е, поне имаше някаква малка основа.
Един от хората протегна ръка към малка черна кутия на ръба на масата.
— Доктор-Каван-а — каза той; гласът му слабо отекна в металните стени. — (Нещо) петнадесет, двадесет-три-на-три. Помощ (нещо) с (нещо) (нещо). Приготвя (нещо) за повторно (нещо) на (нещо) (нещо).
Доктор-Каван-а. Името поразително приличаше на зхиррзхианско, дори с окончанието за женски род. Съвпадение? Несъмнено. И все пак това беше първата опорна точка, върху която Прр’т-зевисти щеше да започне изучаването им. И колкото и да беше парадоксално, това го накара да се почувства някак по-малко самотен. Може би тези другопланетяни все пак можеха да бъдат разбрани.
Притаен, вперил поглед във враговете, които започваха да изкормват още един от неговия народ, Прр’т-зевисти започна да слуша.
(обратно)За момент изглеждаше, че надеждите на Трр-гилаг да посети родителите си ще отидат на вятъра. Малко след вземането на решение да се изпрати експедиция до Мрач говорителят на клана Дхаа’рр настоя („горещо препоръча“, както се изрази самият той) никой от изследователската група да не напуска района на правителствения комплекс, да не говорим за пътуване през Оакканв на разстояние четири хиляди хилядоразкрача. Доста глупава препоръка, мислеше си Трр-гилаг. Никой от изследователите нямаше особени задължения до момента на отлитането.
Въпреки това Върховният вожд изглеждаше склонен да се вслуша в доводите на говорителя. Ето защо Трр-гилаг се изненада, когато в последния момент той промени решението си и постави едно-единствено условие — да се върне най-късно едно завъртане преди старта.
Преди петстотин цикъла, когато е била установена институцията на Върховния съвет, пътуването от Града на единството до наследствената територия на клана Кеера’рр представлявало изпълнено с трудности и премеждия начинание. Между тях лежаха два големи планински масива, както и земите на четиридесет или петдесет клана. Кланове, които винаги са били подозрителни към чужденците, а пресните спомени от зверствата на Третата война на старейшините ги правеше още по-негостоприемни. По онова време никой не вярвал, че в близко бъдеще може да настъпи всеобщ мир.
Но се случило точно това. Всички бяха допринесли за мира. Отначало лидерите на клановете и родовете, а после — и обикновените зхиррзхианци. Третата война на старейшините беше последната за Оакканв и след още двеста цикъла бяха изчезнали дори дребните междуособици, които възникваха по границите. Трр-гилаг винаги бе вярвал, че построяването на такова бъдеще от пепелищата на войната е било възможно само благодарение на някаква особена порода зхиррзхианци. Група мечтатели, събрани заедно от съдбата и необходимостта, която надраснала предразсъдъците на миналото и открила начин да поведе останалите от зхиррзхианската раса след себе си. Трр-гилаг зяпаше през прозореца на совалката покритата със зеленина земя отдолу и се чудеше дали някои от зхиррзхианските лидери от по-късно време биха могли да сътворят подобно чудо дори с помощта и съветите на същите онези мечтатели.