Пътят от Тръстиковото село до родовия храм на Трр бе дълъг. Достатъчно дълъг, за да има време слънчевата светлина, блестяща през прозорците на колата, да разпръсне мъглата и да озари необикновено чистото небе. Достатъчно дълъг, за да може неясното отражение на Трр-пификс-а в стъклото да се смени със също толкова неясна сянка.
И достатъчно дълъг, за да има време да промени решението си. Но тя не го направи. И докато вървеше по пътеката към бялата пирамида, тя най-накрая разбра, че връщане назад няма.
Изборът беше направен. Тя нямаше да стане старейшина.
Вратата на купола отляво се отвори и Трр-тулкож пристъпи напред.
— Не мърдай — каза той. — И кажи името си.
— Подчинявам се на пазителя на старейшините Трр — каза Трр-пификс-а и любезно кимна. Трр-тулкож беше стар приятел на Трр-гилаг, но въпреки това ритуалът трябваше да се спази. — Аз съм Трр-пификс-а — Кеера’рр.
— Кой ще докаже, че поздравите и намеренията ти са искрени?
— Аз — каза тя, взе един от плодовете и го разряза с език. Спомни си, че когато за първи път направи това, за малко щеше да припадне от острия и горчив вкус на неутрализиращия отровата й сок. Сега почти не можеше да го усети с отслабналите си възприятия.
— А кой ще потвърди правото ти да идваш тук? — попита Трр-тулкож.
— Ти, разбира се — каза Трр-пификс-а, усмихна му се и хвърли кавра в контейнера за отпадъци. — Как си, Трр-тулкож?
Той й се усмихна в отговор.
— Добре съм, Трр-пификс-а. Но нали знаеш — протоколът трябва да се спази.
— О, но аз не го следвам — каза Трр-пификс-а. — Виждаш ли, не съм дошла да говоря с някой старейшина. Затова ти си този, който може да потвърди правото ми да дойда тук.
Трр-тулкож леко се намръщи.
— А. Добре тогава. Приближи се, Трр-пификс-а. И кажи защо си дошла.
— Исках само да погледам. — Тя хвърли поглед към храма. — Да видя какво правят старейшините, може би да се присъединя към някой разговор. Просто… да видя как изглежда.
— Разбирам — спокойно каза Трр-тулкож. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, благодаря ти. Ще се оправя.
— Добре. Ако имаш нужда от нещо, аз съм тук.
Той влезе под купола и подпря оръжието си в нишата на стената. Трр-пификс-а изчака вратата да се затвори, след което пое дълбоко дъх и се насочи към храма. Там имаше около четиридесет хиляди ниши, които можеха да се идентифицират само по номера си. Но това нямаше да е проблем — номерът на сертификата, който й бяха дали навремето в болницата, беше надлежно записан — майка й водеше дневник за нея от първите й две завъртания. Тя можеше да намери своя фссс-органа след това й трябваха само няколко мига уединение.
Номерата, гравирани до всяка ниша, се виждаха трудно на ослепителната слънчева светлина. Тя се взираше в тях, докато бавно се движеше покрай стената. 27781 — прекалено ниско. 29803 — все още ниско, но поне посоката бе вярна. 31822… 33850… 35830…
Ето го — на височината на кръста й, точно преди ъгъла. 39516. Номерът на нейната ниша. А вътре в нея…
Известно време тя се взираше през преградата към своя фссс-орган, махнат хирургически от тила й преди толкова много цикли. Толкова малко и крехко нещо… Изглеждаше невероятно подобно незначително късче плът да е основната движеща сила в зхиррзхианската история.
Но беше. И ако не направеше онова, което бе намислила, то щеше да управлява и собствената й история. Още много, много цикли.
Сърцето биеше й лудо. Опашката й се въртеше нервно. С треперещи пръсти тя посегна към дръжката на преградата. Тя се отвори с шумно изщракване, което сякаш се чу на цели хилядоразкрачи. Трр-пификс-а хвърли бърз поглед към куполите на пазителите, сигурна, че вече са я чули.
Но не видя нито Трр-тулкож, нито някой друг. Пое си дълбоко дъх, обърна се отново към нишата и отвори вратичката…
И точно в този момент иззад ъгъла на храма се показа някаква фигура, една ръка се стрелна напред и хвана здраво китката й.
— Съжалявам, Трр-пификс-а — тихо каза Трр-тулкож, направи още една стъпка и хвана и другата й китка. — Знаеш, че не можеш да направиш това.
— За какво става дума? — протестира Трр-пификс-а. Гласът й трепереше от отчаяние. — Просто исках да погледам.
— Хайде. — Пазителят върна преградата пред вратата и учтиво, но твърдо я поведе навън. — Хайде — повтори той, хвана я за рамото и я насочи към куполите. — Ще те заведа до колата.
Трр-пификс-а погледна към пътя от другата страна на оградата. Горчивината от провала се смесваше с вкуса на сока от кавра в устата й. Беше проиграла единствената си възможност.
— Моля те, Трр-тулкож — възкликна тя. — Моля те. Това е моят фссс-орган. Моят живот. Защо да не мога да правя с него каквото си пожелая?