Трр-тулкож отново стисна пушката си. Надеждата отново се смени с отчаяние и нерешителност. Нарушителите вече сигурно бяха отворили една от нишите и имаха достъп до фссс-органа в нея. Но собственикът му със сигурност щеше да усети докосването и да дойде да провери какво става.
Но все още не се виждаше никакъв старейшина. Означаваше ли това, че целта им е фссс-органът на някой, който все още е телесен?
Мислите му отново се насочиха към Трр-пификс-а. И отново той отхвърли предположението, че тя би могла да стои зад всичко това. Имаше нещо ужасно, подобно на живите мъртъвци от кръвните вражди преди деветстотин цикъла.
При тази мисъл той трепна. Живи мъртъвци. Преднамерено да унищожиш фссс-органа на своя телесен враг. Изтънченото мъчение да го оставиш да изживее живота си на телесен с ясното съзнание, че в края му не го чака нищо друго освен смъртта. Тези кръвни вражди бяха обхванали целия Оакканв и бяха хвърлили планетата в ужаса на Втората война на старейшините. Ако някой се опитваше да възкреси извращенията от онази епоха…
Замръзна. До храма някой се изправи и остана известно време неподвижен, ясно очертан на фона на бялата керамика. След това се наведе и тръгна през откритото пространство.
Право към Трр-тулкож.
Трр-тулкож притисна силно език към небцето си и трескаво настрои пушката си в боен режим. Непознатият продължаваше да се приближава, влудяващо арогантен в увереността си, че никой защитник няма да посмее да стреля срещу него, при положение че храмът е зад гърба му. Трр-тулкож вдигна пушката си и се прицели. Правилен или не, ходът трябваше да се направи. Пое дълбоко дъх, задържа го, пръстът му легна на спусъка.
Единственото предупреждение беше внезапният звук над него… след което беше твърде късно. Твърде късно, за да реагира. Твърде късно, за да помръдне. Твърде късно за всичко, освен да осъзнае със срам и огорчение, че врагът го е изиграл. Към внезапно завърналия се шум на двигателя се присъедини друг — на нещо полутвърдо, което летеше насреща му.
Внезапно се озова отново прикован към земята. Отгоре му се беше стоварила някаква лепкава смола.
Пусна оръжието си, обърна се на една страна и натисна полутвърдата маса. Тя се стичаше около ръцете му и бавно, но неумолимо се приближаваше към тялото му. Опита се да разпери ръце настрани с надеждата да пробие дупка. Но стената беше прекалено дебела и еластична и той успя само да смъкне още повече покрива на подобието на пещера, в което се беше оказал заедно с Трр-аамр. В отчаянието си той освободи едната си ръка, напипа пушката си, с мъка я завъртя и успя да я изправи подобно на рейка на палатка. Като се молеше да има късмет, Трр-тулкож натисна спусъка.
Стената не избухна в пламъци, както се страхуваше. Вместо това част от нея около дулото просто се изпари. Смолата се спусна да я запълни. Като я задържаше с една ръка, Трр-тулкож премести пушката и отново стреля.
Стори му се, че е изминала цяла вечност. Всъщност му бяха необходими около петнадесет стоудара, за да се освободи. Опашката му бясно се мяташе, за да компенсира топлината, натрупана в тялото му. Като дишаше тежко, той се изправи несигурно на крака и се огледа.
Нямаше смисъл. Нарушителите отдавна си бяха заминали. И бяха постигнали целта си.
Без да спира да ругае, Трр-тулкож измъкна наполовина Трр-аамр от смолата — лицето и опашката му трябваше да са свободни. След това измъкна и пушката си и се насочи към купола. Вече беше прекалено късно да вдига тревога. Но това бе негово служебно задължение.
И сигурно последното му служебно задължение.
— Идвам — извика Трр-пификс-а, когато на вратата настойчиво се почука за втори път. Беше прекарала по-голямата част от следобеда в градината и сега, докато седеше и се занимаваше с любимите си бродерии, краката й бяха изтръпнали.
Посетителят й вероятно я чу, защото чукането спря. Тя успя да прекоси дневната — краката й междувременно се отпуснаха донякъде, — стигна до антрето и отвори вратата.
Нямаше никого.
Тя се намръщи, пристъпи навън и се огледа. Никой. Сигурно някое дете правеше лудории. Направи още една крачка напред, потръпвайки от нощния студ…
Кракът й ритна нещо твърдо. Трр-пификс-а се намръщи още повече и погледна надолу.
Малка кесия, точно като онези, върху които обичаше да бродира, лежеше в прахта. Тя се наведе с известно усилие, взе я и влезе в антрето. Развърза я и погледна вътре.
Замръзна. Ръцете й започнаха да треперят.
В кесията лежеше фссс-орган.
Отново излезе навън, като този път стигна до пътя. Корте и Дорнт не се виждаха никакви. Сигурно просто бяха оставили кесията и след това бяха избягали.