— Просто питам. Точка. Не служебно.
Онър почувства как волята му сякаш на вълни я обгръщаше и разбра, че огромната им сила вече бе преодоляна. Спряха под навеса на дълга конюшня и тя изпитателно вдигна поглед към него. Изведнъж осъзна, че в края на краищата той щеше да получи отговора на въпроса си. Имаше усещането, че вече бе получавал отговори от други хора. Беше такъв тип човек. Нямаше смисъл да се съпротивлява на любезната повелителност в гласа му.
— Както вече казах, струва ми се, че знаете твърде много — отбеляза тихо тя. — Но за сведение, името ми е Онър Мейфийлд.
— Да. — Той отново пое ръката й и я поведе в конюшнята. От тази единствена дума лъхаше задоволство.
Само „да“. Просто и уверено. Като че ли тя само потвърждаваше нещо, което той вече знаеше. Какво става тук, чудеше се Онър?
— Господин Ландри, отговорих на въпроса ви. Сега ми кажете каква е вашата роля. Дължите ми поне това.
— Дължа ли ви? — Той се беше спрял пред обширна ясла. Отвътре идваше лек шум и след няколко секунди се показа любопитна конска глава.
— Здравей, Легаси. Надявам се днес да ти се тича.
— Легаси? — Онър пристъпи напред и протегна ръка да докосне носа на коня, който я наблюдаваше с явен интерес. — Това ли е Легаси? — За миг Онър се загледа в красивия дорест жребец и напълно забрави и Грейнджър, и всички проблеми, свързани с него.
Студените очи на Ландри изучаваха реакцията й към коня.
— Той е мой.
— Разбирам. — Онър не можеше да измисли какво да каже. Тя гледаше към едно късче от своето минало и за момент ефектът беше объркващ.
— Нямах представа, че е ваш — продължи със слаб глас тя. — Исках да кажа, че видях името му в програмата. Той е пети в надбягването, нали?
— Точно така.
Онър отдръпна ръката си и загладеният породист кон опъна шия и с носа си последва движението й.
— Много е красив.
— Много.
— Днес той е един от фаворитите, нали? — Тя не можеше да откъсне очи от животното.
— Силно казано. Това е едва второто му надбягване и тепърва ще трябва да се доказва.
Онър отстъпи назад от душещата муцуна, която с интерес започваше да захапва ръкава на копринената й блуза.
— Сигурна съм, че ще се справи.
— С добро родословие е — отбеляза предпазливо Ландри.
— Един от потомците на Стайлиш Легаси.
Онър неусетно бе прошепнала тези думи и Ландри реагира.
— Изглежда, знаете нещо за родословието му.
Тя поклати глава.
— Не много. Не следя отблизо подробностите в конните състезания. От време на време, когато съм свободна, идвам на хиподрума. Като малка изпитвах обичайното за момичетата влечение към конете.
— Но знаете за Стайлиш Легаси.
Онър въздъхна. Нямаше нищо лошо в това да признае истината.
— Навремето беше собственост на баща ми. На него и на още един човек, това е. Стайлиш Легаси още ли е в конната база?
— Да. Сега е на осемнайсет години. Но продължава да създава победители.
Ландри погали топлия врат на жребеца и Легаси подуши гърдите му, вдъхвайки мъжката миризма през тъканта на ризата с цвят на кафе. На коня явно му бе приятно да бъде център на вниманието.
— Значи навремето баща ви е бил собственик на Стайлиш Легаси?
— Беше много отдавна. Притежаваше го заедно със своя съдружник. — Онър внезапно замълча. — Вижте, господин Ландри, струва ми се, че вече стана твърде много. Моля ви, кажете ми какво общо имате с Грейнджър. Той наистина ли попада в капан, като отива на паркинга?
— Всеки от нас в даден момент от живота си попада в капан.
— Нямам настроение за загадъчни коментари.
Легаси реагира на острия тон на гласа й — чувствителните му уши трепнаха от раздразнение. Ландри го успокои.
— Спокойно, момче. Тя просто е малко нервна, нищо повече.
— Имам право да бъда нервна — промърмори Онър, поглеждайки към редиците боксове. Показаха се няколко любопитни муцуни и около дузина любопитни кафяви очи наблюдаваха с интерес това, което ставаше в отдалечения край на дългата сенчеста конюшня.
— Щяхте да имате много повече причини да бъдете нервна, ако бяхте отишли на паркинга и бяхте заловена заедно с Грейнджър — отвърна й Ландри.
Онър неспокойно се раздвижи.
— Ако това, което казвате, е вярно, би трябвало да ви бъда благодарна, че ме спряхте.