Ландри наклони глава.
— Да, би трябвало да бъдете. Благодарна ли сте, Онър?
— Още не съм сигурна. Главно защото не съм наясно какво общо имате с това.
— Аз съм случаен минувач. Но бях чул слухове около надбягването за това, което днес се готви на Грейджър. Хиподрумите гъмжат от слухове. Когато видях, че го следвате, реших да ви предпазя от това, което предстои. Нямате вид на жена, която е затънала в злоупотреба със заеми и в търговия с наркотици.
Онър потръпна от отвращение.
— Не съм.
— Но вие го преследвахте — изтъкна студено Ландри.
— Въпросът е личен, господин Ландри — отвърна сухо тя.
— Арестуването на Грейджър ще уреди ли този ваш малък проблем?
— С малко късмет, да — отговори прилежно Онър.
— Тогава имам основание да смятам, че трябва да ми бъдете благодарна, Онър Мейфийлд.
Тя втренчи поглед в него.
— Вие от този тип хора ли сте, които обичат да натякват?
Той я погледна напрегнато със сивите си непроницаеми очи.
— Следя какво дължа в този живот, Онър. И още по-зорко следя това, което ми дължат.
Доста време тя не можа да откъсне мисълта си от невидимите връзки, които Константайн Ландри използваше, за да прикове цялото й внимание. Никога не бе срещала такъв мъж. От една страна бе доста съобразителна и предпазлива. Но от друга, усещаше присъствието му с всичките си сетива и това я тревожеше дори повече от разбираемата бдителност, която я бе обхванала.
— Вярвам ви, господин Ландри. — И наистина бе така. Напълно. — Не сте ченге, нали?
— Не.
— И Легаси наистина е ваш кон?
— О, да — отвърна Ландри много уверено. — Аз го притежавам.
За миг в сивите очи проблесна едно истинско чувство. То бе смесица от гордост, удоволствие и ентусиазъм.
През ума на Онър много бързо преминаха сцени от миналото. Тя помнеше подобно изражение в очите на баща си, когато той говореше за Стайлиш Легаси. Хората, които притежаваха расови коне, бяха като заразени от някаква треска, дори когато се опитваха да представят конете като чисти капиталовложения или защита срещу данъци. Влизането на някого в света на конните надбягвания, почти винаги означаваше ангажиране и на емоционално ниво. Това не беше сфера на цифри и на големи финансови сделки. Беше арена, която обвързваше емоциите. На Онър й се стори странно, че Ландри проявява интерес към този свят. Той приличаше на човек, който строго контролира емоционалната страна на своята природа. Всъщност човек можеше да бъде извинен, ако поставяше под въпрос дали Кон Ландри изобщо беше способен на силен емоционален отклик, реши с безразличие Онър.
— Наистина ли сте чули за намеренията на полицията за Грейнджър и сте решили да ме спасите, когато сте видели, че се запътвам към засадата?
— Да.
— Просто защото не приличам на човек, който би имал нещо общо с Грейнджър? — настояваше Онър. Тя изви с една ръка кожената дръжка на чантата, която носеше през рамо, когато си спомни за усещането, че той знаеше името й, още преди да бе я помолил да се представи.
— Имах си причини. Тази беше една от тях.
Онър пое въздух.
— Е, в такъв случай съм ви благодарна. Да ви кажа право, не горях от желание да се срещам с него. Ако ченгетата са го заловили, това ще реши проблема ми.
За първи път откакто бе започнала тази неразбория, Онър си позволи да се отдаде на чувството си на облекчение. Огромно облекчение. Бегла усмивка озари очите й.
Ландри долови настъпилото успокоение и смекчаване на отношението към него и мислено се поздрави. Първата нишка от мрежата беше попаднала на място. Онър Мейфийлд все още не бе разбрала, че за нея щеше да бъде по-добре да рискува да отиде на паркинга с Грейнджър. Щеше да е по-лесно и по-безопасно да обясни всичко на ченгетата, отколкото на него. Но нямаше избор.
Пипнах те, красива пеперудке.
В действителност, призна си Ландри, Онър не беше точно красива. Но у нея имаше някаква сила, която го очароваше. Кестенявите очи бяха изразителни и подчертано интелигентни. Тук, на сянката, едва забележимите проблясъци в косата й не се забелязваха, но фризурата й отиваше. Тя бе оформена в плавна небрежна линия и докосваше раменете й. Меки устни и леко агресивен нос приятно се съчетаваха с големите леко дръпнати очи, но поотделно чертите й не можеха да бъдат определени като красиви.
Въпреки това той изучаваше лицето й, търсейки това, което го бе заинтригувало. Може би едва загатнатата женска сила, излъчваща се от начина, по който се държеше. Или може би скритата топлина, която видя в очите й. Тя не беше повърхностна жена. Лъхаше на гордост, интелигентност и изтънченост. Ландри доста години се бе учил да прави преценки за хората. Понякога животът му зависеше от тази способност. Да, този, който успееше да се промъкне през бариерите й, щеше да бъде възнаграден.