— Ашли, аз съм Трент Уотърсън. Изглеждаш страхотно!
— Благодаря. Ти също, Трент.
— Запознай се с жена ми…
— Ашли, това си ти, нали?
— Да. Хм…
— Арт. Арт Дейвис. Спомняш ли си ме?
— Разбира се. — Беше зле облечен и изглеждаше нервен.
— Как я караш, Арт?
— Ами, нали знаеш, че исках да стана инженер, но не се получи.
— Съжалявам.
— Да. Както и да е, станах монтьор.
— Ашли! Аз съм Лени Холанд. За Бога, прекрасна си!
— Благодаря, Лени. — Беше надебелял и носеше на кутрето си голям диамантен пръстен.
— Сега се занимавам с недвижими имоти, много ми върви. Ти омъжена ли си?
Ашли се поколеба.
— Не.
— Спомняш ли си Ники Бранд? Оженихме се. Имаме близнаци.
— Поздравления.
Бе удивително колко много се променят за десет години хората. Бяха напълнели или отслабнали… преуспели или пропаднали. Бяха женени или разведени… родители или бездетни…
По-късно имаше вечеря, музика и танци. Ашли разговаряше с бившите си съученици и научаваше какво е станало с тях, но мислите й постоянно се връщаха към Джим Клиъри. От него нямаше и следа. „Няма да дойде — реши тя. — Знае, че може да съм тук, и се страхува да се срещне с мен.“
До нея приближи привлекателна жена.
— Ашли! Надявах се да те видя. — Беше Флорънс Шифър. Ашли искрено й се зарадва. Тя бе една от най-близките й приятелки. Двете си намериха маса в ъгъла, където можеха да си поговорят.
— Изглеждаш чудесно, Флорънс — каза й.
— Ти също. Съжалявам, че толкова закъснях. Бебето не беше добре. Аз се омъжих и разведох. Сега излизам с един страхотен мъж. Ами ти? Изчезна след абитуриентския бал. Опитвах се да те открия, но беше напуснала града.
— Заминах за Лондон — отвърна. — Баща ми ме беше записал в колеж. Заминахме на сутринта след бала.
— Как ли не съм те търсила. Детективите смятаха, че може да зная къде си. Търсеха те, защото вие с Джим Клиъри бяхте гаджета.
— Детективите ли? — бавно повтори Ашли.
— Да. Онези, които разследваха убийството.
Пребледня.
— Какво… убийство?
Приятелката й зяпна.
— Мили Боже! Не знаеш ли?
— Какво да знам? — яростно попита Ашли. — За какво говориш?
— В деня след абитуриентския бал родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил намушкан с нож и… кастриран.
Всичко около нея започна да се върти. Ашли се хвана за ръба на масата. Флорънс стисна ръката й.
— Аз… съжалявам, Ашли. Мислех, че си чела за това, но, разбира се… ти си била заминала за Лондон.
Ашли силно стисна очи. Видя се как се измъква от къщи онази нощ и тръгва към дома на Джим Клиъри. Но се върна обратно, за да го чака на другата сутрин. „Само да бях отишла при него — отчаяно си помисли, — още щеше да е жив. А аз го мразех през всичките тези години. О, Господи! Кой би могъл да го убие? Кой?…“
Можеше да чуе гласа на баща си: „Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?… Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“
Тя се изправи.
— Извини ме, Флорънс. Аз… не се чувствам много добре.
И избяга.
Детективите. Сигурно се бяха свързали с баща й. Защо не й бе казал?
Взе първия самолет обратно за Калифорния. Успя да заспи чак на сутринта. Имаше кошмар. В мрака стоеше някаква фигура, която забиваше нож в тялото на Джим и крещеше. После излезе на светло.
Беше баща й.
Пета глава
Следващите няколко месеца бяха кошмарни. Образът на окървавения и обезобразен труп на Джим Клиъри постоянно я преследваше. Чудеше се дали отново да посети д-р Спийкман, но знаеше, че няма да посмее да разговаря за това с никого. Дори самата мисъл, че баща й може да е извършил такова ужасно престъпление, я караше да се чувства виновна. Опита се да се съсредоточи върху работата си. Невъзможно. Стъписано погледна към емблемата, която току-що беше направила.
Шейн Милър загрижено я наблюдаваше.
— Добре ли си, Ашли?
Тя се насили да му се усмихне.
— Да.
— Много съжалявам за приятеля ти.
Бе му разказала за Джим.
— Ще… ще го преживея.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Благодаря, Шейн. Аз… още не ми е до това. Другата седмица.
— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо…
— Признателна съм ти. Никой не може да ми помогне.
— Госпожица Кльощав задник има проблем — каза Тони на Алет. — Абе що не вземе да се чука с някого?