Провери в чантичката си. Само четирийсет долара. Чековата й книжка и кредитната й карта обаче си бяха там. „Слава Богу!“
Излезе в коридора. Нямаше никого. Слезе с асансьора в пустото фоайе и отиде на регистратурата, където подаде кредитната си карта на възрастния служител.
— Напускате ли ни вече? — лукаво я изгледа той. — Е, добре си прекарахте, а?
Ашли го зяпна, като се чудеше какво има предвид и се страхуваше да разбере. Изкушаваше се да го попита кога е заминал Денис Тибъл, но реши, че е по-добре да не го прави.
Мъжът вкара картата й в машината. После се намръщи и отново я вкара. Накрая каза:
— Съжалявам. Тази карта не става. Надхвърлили сте лимита си.
— Не е възможно! Има някаква грешка!
Служителят сви рамене.
— Имате ли друга кредитна карта?
— Не. Нямам. Ще приемете ли чек?
Той неодобрително погледна облеклото й.
— Ами да, ако имате някакви документи.
— Трябва да телефонирам…
— Кабината е в ъгъла.
— Окръжна болница Сан Франциско…
— Доктор Стивън Патерсън.
— Един момент, моля.
— Кабинетът на доктор Патерсън.
— Сара? Тук е Ашли. Трябва да говоря с баща ми.
— Съжалявам, госпожице Патерсън. В момента е в операционната и…
Ашли здраво стисна слушалката.
— Знаете ли колко време ще продължи?
— Трудно е да се каже. Но после има друга операция…
Ашли усети, че я обзема истерия.
— Трябва да говоря с него. Спешно е. Можете ли да му предадете? Нека ми позвъни веднага щом има възможност. — Погледна към телефонния номер в кабината и го продиктува на секретарката. — Ще чакам, докато се обади.
— Непременно ще му предам.
Седя във фоайето почти цял час. Мъжете, които минаваха покрай нея, любопитно я поглеждаха или й отправяха похотливи погледи, и тя се чувстваше като гола в евтиното си облекло. Когато телефонът най-после иззвъня, Ашли се стресна. Припряно влезе в кабината.
— Ало…
— Ашли? — чу гласа на баща си.
— О, татко, аз…
— Какво се е случило?
— В Чикаго съм и…
— Какво правиш в Чикаго?
— Сега не мога да ти обясня. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се. Почакай. — Три минути по-късно баща й се върна на телефона. — Самолет на „Америкън Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Резервирал съм ти място. Ще те чакам на летището в Сан Хосе и…
— Не! — Не можеше да му позволи да я види в тези дрехи. — Аз ще… първо ще си отида вкъщи да се преоблека.
— Добре. Ще вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.
— Благодаря ти, татко. Благодаря ти.
По време на полета си мислеше за непростимото, което й беше направил Денис Тибъл. „Трябва да отида в полицията — реши. — Няма да позволя да му се размине. С колко ли други жени трябва да го е правил?“
Когато се прибра в апартамента си, се чувстваше така, като че ли се връща в убежище. Нямаше търпение да свали отвратителните си дрехи. Преди да се срещне с баща си, имаше нужда да вземе още един душ. Понечи да тръгне към гардероба и застина. На тоалетката пред нея имаше фас от цигара.
Настаниха ги на ъглова маса в ресторант „Оукс“. Баща й загрижено я гледаше.
— Какво си правила в Чикаго?
— Аз… не зная.
— Не знаеш ли? — учуди се той.
Ашли се поколеба, като се опитваше да реши дали да му разкаже за случилото се. Навярно можеше да й даде някакъв съвет.
Тя предпазливо започна:
— Денис Тибъл ме покани в апартамента си, за да му помогна за нещо…
— Денис Тибъл ли? Онази змия? — Преди много време тя го беше запознала с колегите си. — Как можеш да имаш нещо общо с него?
Мигновено разбра, че е допуснала грешка. Баща й винаги реагираше гневно на всичките й проблеми. Особено когато бяха свързани с мъж.
„Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“
— Не е толкова важно — каза Ашли.
— Искам да го чуя.
Тя помълча малко, изпълнена с лоши предчувствия.
— Ами, пих нещо в апартамента на Денис и…
Докато говореше, лицето на баща й потъмня от гняв.
Очите му я изплашиха. Ашли се опита да съкрати разказа си.
— Не — настоя той. — Искам да чуя всичко.
Същата нощ тя лежеше, неспособна да заспи. Мислите й бяха съвсем объркани. „Ако се разчуе какво е направил с мен Денис, ще умра от срам. Всички в службата ще научат какво се е случило. Но не мога да му позволя да го повтори отново. Трябва да съобщя в полицията.“