— Да.
— Познавате ли Ричард Мелтън?
— Не.
Детекторът не отбеляза никаква разлика.
— Къде работите?
— В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.
— Обичате ли работата си?
— Да.
— На петдневна работна седмица ли сте?
— Да.
— Някога срещали ли сте се с Жан-Клод Парен?
— Не.
Отново никаква промяна.
— Закусвахте ли тази сутрин?
— Да.
— Вие ли убихте Денис Тибъл?
— Не.
Въпросите продължиха още половин час и бяха повторени три пъти в различен порядък.
Когато сеансът приключи, Кийт Росън влезе в кабинета на Сам Блейк и му подаде резултатите от теста.
— Чиста като сълза. Вероятността да лъже е по-малко от един процент. Не си пипнал когото трябва.
Ашли излезе от управлението. Чувстваше се замаяна от облекчение. „Слава Богу, че всичко свърши.“ Ужасяваше се, че могат да й зададат въпроси за баща й, но това не се случи. „Вече никой не може да свърже татко с това.“
Остави колата си в гаража и се качи с асансьора. Отключи вратата на апартамента, влезе вътре и внимателно заключи след себе си. Чувстваше се изчерпана и в същото време ликуваше. „А сега хубава гореща вана“ — помисли си. Влезе в банята и лицето й стана смъртнобледо. Някой беше надраскал с яркочервено червило на огледалото: „ТИ ЩЕ УМРЕШ.“
Девета глава
Мъчеше се да не се поддава на истерията. Пръстите й трепереха толкова силно, че три пъти безуспешно набира номера. Дълбоко си пое дъх и опита отново. Две… девет… девет… две… едно… нула… едно… Телефонът започна да звъни.
— Полицейско управление.
— Заместник-шериф Блейк, моля. Побързайте!
— Заместник-шериф Блейк си отиде вкъщи. Искате ли да ви свържа с някой друг?
— Не! Бихте… бихте ли го помолили да ми телефонира? Обажда се Ашли Патерсън. Трябва незабавно да говоря с него.
— Бихте ли почакали, госпожице, ще се опитам да се свържа с него.
Заместник-шериф Сам Блейк търпеливо слушаше крясъците на жена си Сърийна.
— Брат ми те използва като товарен кон денонощно и не ти плаща достатъчно, за да ме издържаш. Защо не искаш повишение? Защо?
Двамата вечеряха.
— Ще ми подадеш ли картофите, скъпа?
Сърийна се пресегна и тресна купата с картофи пред съпруга си.
— Проблемът е, че не те оценяват.
— Права си, скъпа. Може ли малко сос?
— Не чуваш ли какво ти говоря? — изкрещя тя.
— Всяка твоя дума, обич моя. Вечерята е чудесна. Готвиш превъзходно.
— Как да се карам с теб, копеле такова, като не ми отвръщаш?
— Това е, защото те обичам, мила.
Телефонът иззвъня.
— Извинявай. — Блейк се изправи и вдигна слушалката. — Ало… Да… Свържи ме… Госпожице Патерсън?
Чуваше, че жената хлипа.
— Случи се… случи се нещо ужасно. Трябва веднага да дойдете тук.
— Идвам.
Сърийна скочи на крака.
— Какво? Излизаш ли? Още не сме се нахранили!
— Спешно е, скъпа. Ще се върна колкото мога по-бързо. — Тя го наблюдаваше как закопчава кобура си. Блейк се наведе към нея и я целуна. — Прекрасна вечеря.
Ашли отвори вратата в мига, в който детективът пристигна. Беше плакала и трепереше.
Сам Блейк влезе в апартамента и предпазливо се огледа.
— Сама ли сте?
— Н-някой е бил тук. — Тя се мъчеше да се овладее. — В-вижте. — Поведе го към банята.
Блейк прочете на глас написаното на огледалото:
— Ти ще умреш.
Обърна се към нея.
— Имате ли някаква представа кой може да го е написал?
— Не — отвърна младата жена. — Това е моят апартамент. Никой друг няма ключ… А някой е влизал тук… Някой ме следи. Някой иска да ме убие. — Избухна в сълзи. — Н-не издържам повече.
Ашли неудържимо ридаеше. Заместник-шерифът я прегърна и я потупа по рамото.
— Успокойте се. Всичко ще е наред. Ще ви дадем охрана и ще открием кой стои зад всичко това.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Извинете ме. Аз… обикновено не се държа така. Просто… просто беше толкова ужасно.
— Хайде да си поговорим — каза Сам Блейк.
Тя успя да се усмихне.
— Добре.
— Какво ще кажете за чаша чай?
Двамата седяха, пиеха горещ чай и разговаряха.
— Кога започна всичко това, госпожице Патерсън?
— Преди… преди около шест месеца. Усещах, че някой ме следи. Отначало беше само смътно предчувствие, но после усещането се засили. Знаех, че ме следят, но не виждах никого. После в службата някой беше проникнал в компютъра ми и беше нарисувал ръка с нож, която се опитваше да… да ме намушка.
— Имате ли някаква представа кой може да е бил?
— Не.
— Казахте, че и преди някой е влизал в апартамента ви, нали?