— Да. Веднъж някой беше включил всички лампи. Друг път намерих на нощното си шкафче угарка от цигара. А аз не пуша. И някой беше отварял чекмеджето ми и беше ровил в… в бельото ми. — Дълбоко си пое дъх. — А сега… това.
— Имате ли бивши приятели, които биха могли да се чувстват отблъснати?
Тя поклати глава.
— Не.
— Имало ли е случаи, в които някой е губил пари заради вас?
— Не.
— Получавали ли сте заплахи от някого?
— Не. — Помисли си дали да му разкаже за губещия й се уикенд в Чикаго, но това означаваше, че ще трябва да спомене за баща си и се отказа.
— Не искам да остана сама тук през нощта — каза.
— Добре. Ще позвъня в участъка и ще наредя да пратят някого…
— Не! Моля ви! Страх ме е да се доверя на друг човек. Не можете ли да останете при мен, само до сутринта?
— Струва ми се, че не е…
— О, моля ви. — Трепереше.
Той я погледна в очите и си помисли, че никога не е виждал толкова ужасен човек.
— Няма ли къде да преспите тази нощ? Нямате ли приятели, които…
— Ами ако го е направил някой от приятелите ми?
Блейк кимна.
— Добре. Ще остана. Утре сутринта ще наредя да ви дадат денонощна охрана.
— Благодаря ви.
Той я потупа по ръката.
— И не се тревожете. Обещавам ви, че ще разкрием кой го е извършил. Сега ще позвъня на шериф Даулинг и ще му обясня положението.
Блейк поговори по телефона пет минути и когато затвори, каза:
— Няма да е зле да съобщя и на съпругата си.
— Разбира се.
Той набра номера.
— Здравей, скъпа. Тази нощ няма да се прибера, затова защо не погледаш малко теле…
— Какво? Къде си, при някоя от твоите евтини курви ли? — чу я Ашли да крещи по телефона.
— Сърийна…
— Недей да ме заблуждаваш.
— Сърийна…
— Всички мъже само за това си мислите — как да легнете с някоя.
— Сърийна…
— Е, повече няма да търпя това.
— Сърийна.
— Това е благодарността, че съм толкова добра съпруга…
Монологът продължи още десетина минути. Накрая заместник-шериф Блейк затвори слушалката и засрамено се обърна към Ашли:
— Извинете ме. Тя не е такава.
Тя го погледна и отвърна:
— Разбирам.
— Не — сериозно говоря. Сърийна се държи така, защото се страхува.
Хвърли му любопитен поглед.
— Страхува ли се?
За миг Блейк замълча.
— Сърийна умира. Има рак. Известно време беше в ремисия. Появил се е преди около седем години. Ние сме женени от пет години.
— Значи сте знаели…
— Да. Нямаше значение. Обичам я. — Замълча. — Напоследък състоянието й се влошава. Тя се страхува от смъртта, страхува се и да не я изоставя. Цялото това викане е само за да скрие страха си.
— Много… много съжалявам.
— Тя е прекрасен човек: нежна, грижовна и обичлива. Това е онази Сърийна, която познавам.
— Съжалявам, ако съм ви причинила… — започна Ашли.
— Ни най-малко. — Той се огледа.
— Спалнята е само една. Вземете я вие, аз ще спя на дивана.
Детективът поклати глава.
— Диванът напълно ме устройва.
— Не мога да изразя колко съм ви благодарна.
— Няма проблем, госпожице Патерсън. — Той я наблюдаваше, докато Ашли вадеше от гардероба чаршафи и одеяла.
Тя отиде при дивана и го постла.
— Надявам се, че ще…
— Всичко е наред. И без това нямам намерение много да спя. — Блейк провери дали прозорците са заключени, после сложи и резето на вратата. — Добре. — Постави пистолета си на масата до дивана. — Вие се наспете добре. Утре сутрин ще се заемем с всичко.
Ашли кимна. Приближи се до него и го целуна по бузата.
— Благодаря ви.
После влезе в спалнята и затвори вратата. Той отиде до прозорците и отново ги провери. Очакваше го дълга нощ.
Във вашингтонската централа на ФБР специален агент Рамирес разговаряше с Роланд Кингсли, шефа на неговия сектор.
— Имаме отпечатъците и ДНК-пробите, открити на местопрестъплението в Бедфорд, Кюпъртино, Квебек и Сан Франциско. Току-що получихме последния доклад. Всички отпечатъци са еднакви, ДНК-пробите — също.
Кингсли кимна.
— Значи е сериен убиец.
— Без съмнение.
— Хайде да открием това копеле.
В шест часа сутринта съпругата на домоуправителя намери голото тяло на заместник-шериф Сам Блейк на уличката зад блока на Ашли Патерсън.
Беше убит с нож и кастриран.
Десета глава
Бяха петима: шериф Даулинг, двама цивилни детективи и двама униформени полицаи. Стояха в дневната и наблюдаваха Ашли, която седеше и истерично плачеше.
— Вие сте единствената, която може да ни помогне, госпожице Патерсън — каза шериф Даулинг.
Тя вдигна поглед към мъжете и кимна. После няколко пъти дълбоко си пое дъх.