По време на дългото пътуване до Кънектикът тя задряма. Събуди я гласът на един от полицаите:
— Пристигнахме.
Бяха на портала на Кънектикътската психиатрична клиника.
Когато я въведоха в кабинета на д-р Люисън, лекарят каза:
— Добре дошла в Кънектикътската психиатрична клиника, госпожице Патерсън.
Ашли стоеше пред него бледа и мълчалива. Той представи другите двама в стаята и й предложи стол.
— Седнете, моля. — Погледна към полицая. — Свалете й белезниците и оковите.
След като я освободиха, тя седна.
— Зная, че ви е много тежко — обади се д-р Фостър. — Ще направим всичко възможно да ви помогнем. Целта ни е един ден да напуснете това място излекувана.
— Колко… колко време може да отнеме това? — попита Ашли.
— Още е прекалено рано да ви отговорим — отвърна Люисън. — Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години.
Всяка негова дума я пробождаше. „Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години…“
— Лечението ще се състои от сеанси с доктор Келър — хипноза, групова терапия, терапия с изобразително изкуство. Важното е да запомните, че ние не сме ваши врагове.
Гилбърт Келър внимателно наблюдаваше лицето й.
— Тук сме, за да ви помогнем и искаме вие да ни помогнете да ви излекуваме.
Нямаше какво повече да кажат. Ото Люисън кимна на един от санитарите, който отиде при Ашли и я хвана за ръка.
— Сега ще ви отведат в стаята ви — каза Крейг Фос-тър. — По-късно пак ще поговорим.
Когато Ашли излезе, Ото Люисън се обърна към Гилбърт Келър:
— Какво мислиш?
— Има едно преимущество. Самоличностите, с които трябва да се справим, са само две.
Келър се помъчи да си спомни:
— Колко най-много сме имали?
— Онази Белтран — деветдесет самоличности.
Ашли си беше представяла мрачен затвор, обаче клиниката повече приличаше на красив спортен клуб — само че с метални решетки.
Докато вървеше по дългите коридори, видя пациенти, които свободно се разхождаха. Имаше хора на всякаква възраст и всички изглеждаха нормални. Някои й се усмихваха и я поздравяваха, но тя бе прекалено объркана, за да им отговори. Всичко й се струваше недействително. Намираше се в лудница. „Нима съм луда?“ — питаше се.
Стигнаха до голяма стоманена врата, която преграждаше част от сградата. Зад нея стоеше пазач. Той натисна червен бутон и вратата се отвори.
— Това е Ашли Патерсън.
— Добро утро, госпожице Патерсън — поздрави я пазачът.
Всичко изглеждаше толкова нормално. „Но вече нищо не е нормално — помисли си. — Светът се обърна с главата надолу.“
— Насам, госпожице Патерсън. — Мъжът я придружи до друга врата и я отвори. Тя влезе вътре. Вместо в килия се озова в приятна средно голяма стая с пастелносини стени, малък диван и удобно на вид легло.
— Ще се настаните тук. След няколко минути ще донесат вещите ви.
Пазачът излезе и затвори вратата след себе си. „Ще се настаните тук.“
Внезапно я обзе клаустрофобия: „Ами ако не искам да остана тук? Ами ако искам да се махна?“
Тя отиде до вратата. Беше заключена. Ашли седна на дивана и се опита да подреди мислите си. Помъчи се да си вдъхне надежда, като си повтаряше: „Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме.“
Двадесет и трета глава
С лечението на Ашли се зае д-р Гилбърт Келър. Негова специалност бяха проблемите на раздвоението на личността и макар че не винаги постигаше положителни резултати, имаше изключително много успехи. В случаи като този не съществуваха лесни отговори. Първата му работа бе да накара пациента да му се довери, да се почувства спокойно с него и после да изкара навън самоличностите му, така че да могат да общуват помежду си, да разберат защо съществуват и накрая пациентът да осъзнае, че от тях повече няма нужда. Настъпваше момент на сливане, в който състоянията на личността се превръщаха в едно цяло. „Предстои ни много дълъг път“ — помисли си той.
На следващата сутрин д-р Келър нареди да доведат Ашли в кабинета му.
— Добро утро, Ашли.
— Добро утро, д-р Келър.
— Искам да ме наричаш Гилбърт. Нали ще ставаме приятели. Как се чувстваш?