„Всички изглеждат толкова нормални“ — помисли си младата жена.
Д-р Келър седеше отстрани и слушаше разговорите. Четирийсет и пет минути по-късно той се изправи.
— Струва ми се, че е време да си вървим, Ашли.
Тя стана.
— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви.
Куция се приближи до нея и прошепна:
— Недей да пиеш водата тук. Отровена е. Искат да ни убият и да продължат да получават пари от държавата.
Ашли преглътна.
— Благодаря. Ще… ще го запомня.
Докато вървеше по коридора с д-р Келър, тя го попита:
— Какви са проблемите им?
— Параноя, шизофрения, раздвоение на личността, маниакални разстройства. Но откакто са тук, са постигнали забележителен напредък, Ашли. Искаш ли да си говориш с тях редовно?
— Не.
Д-р Келър влезе в кабинета на Ото Люисън.
— Доникъде не съм стигнал — призна. — Груповата терапия не действа, хипнотичните сеанси също. Искам да опитам с нещо друго.
— Какво?
— Трябва ми разрешението ти да изведа Ашли на вечеря извън територията на клиниката.
— Струва ми се, че идеята ти не е добра, Гилбърт. Може да е опасно. Тя вече…
— Зная. Но в момента аз съм врагът. Искам да й стана приятел.
— Нейното алтер его Тони веднъж вече се опита да те убие. Ами ако опита пак?
— Ще се справя.
Д-р Люисън се замисли.
— Добре. Искаш ли някой да дойде с вас?
— Не. Всичко ще бъде наред, Ото.
— Кога ще започнеш?
— Довечера.
— Искаш да ме заведеш на вечеря?
— Да. Мисля, че за теб ще е добре за малко да напуснеш клиниката, Ашли. Какво ще кажеш?
— Съгласна съм.
Остана изненадана от възбудата си при мисълта да излезе с Гилбърт Келър. „Ще е забавно да се махна от тук за една вечер“ — помисли си. Но знаеше, че има още нещо. Вълнуваше я това, че ще е с него.
Щяха да вечерят в японския ресторант „Отани Гардънс“, отдалечен на осем километра от болницата. Д-р Келър знаеше, че поема риск. Тони или Алет всеки момент можеха да вземат връх над нея. Но си каза: „По-важно е Ашли да се научи да ми вярва, за да мога да й помогна.“
— Странно нещо, Гилбърт — обади се Ашли, като се оглеждаше наоколо в оживения ресторант.
— Какво?
— Тези хора не изглеждат по-различни от пациентите в болницата.
— Ами те не са по-различни, Ашли. Сигурен съм, че всички имат проблеми. Единствената разлика е, че хората в болницата не могат да се справят с тях толкова добре, затова им помагаме.
— Нямах представа, че имам проблеми, докато… е, нали знаеш.
— А знаеш ли защо, Ашли? Защото си ги заровила надълбоко. Не си можела да приемеш онова, което ти се е случило, затова си издигнала в ума си стени и си скрила лошите неща. Много хора го правят. — Той умишлено смени темата: — Как е пържолата ти?
— Прекрасна е, благодаря.
От този момент нататък Ашли и д-р Келър веднъж седмично излизаха извън клиниката. Обядваха в чудесно италианско ресторантче, наречено „Бандучи“, вечеряха в „Палмата“, „При Ивлийн“ и „Гърненцето“. Не се появяваше нито Тони, нито Алет.
Една вечер той я заведе на танци в малък нощен клуб с прекрасен оркестър.
— Приятно ли ти е? — попита я.
— Много. Благодаря ти. — Погледна го и добави: — Ти не си като другите лекари.
— Те не танцуват ли?
— Знаеш какво искам да кажа.
Той я притисна към себе си и двамата изпитаха силно вълнение.
„Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.“
Двадесет и пета глава
— Зная какво се опитваш да направиш, готин. Опитваш се да накараш Ашли да те помисли за свой приятел.
— Аз наистина съм й приятел, Тони, както и твой.
— Не си. Смяташ се за страхотен, а мен ме пренебрегваш.
— Грешиш. Уважавам и теб, и Алет също толкова, колкото и Ашли. И трите сте еднакво важни за мен.
— Наистина ли?
— Да. Тони, когато ти казах, че имаш прекрасен глас, говорех съвсем сериозно. Свириш ли на нещо?
— На пиано.
— Какво ще кажеш, ако уредя да свириш на пианото в общата стая?
— Ами може. — В гласа й имаше вълнение.
Д-р Келър се усмихна.
— С удоволствие ще го направя. Пианото ще е на твое разположение.
— Благодаря.
Той й уреди достъп до общата стая всеки следобед. Отначало вратата оставаше затворена, но когато чуваха пианото и гласа й отвътре, другите пациенти влизаха да послушат. Скоро Тони имаше голяма публика.
Д-р Келър преглеждаше бележките си заедно с д-р Люисън.
— Ами другата — Алет? — попита възрастният лекар.
— Уредих всеки следобед да рисува в градината. Ще я наблюдават, разбира се. Мисля, че това ще се окаже подходяща терапия.