Но Алет отказваше. По време на един от сеансите с нея д-р Келър я смъмри:
— Ти не използваш боите, които ти дадох, Алет. Жалко. Толкова си талантлива.
„Ти пък откъде знаеш?“
— Не ти ли е приятно да рисуваш?
— Приятно ми е.
— Тогава защо не го правиш?
— Защото не съм добра. — „Стига си ми вадил душата.“
— Кой ти го каза?
— М-майка ми.
— Не сме разговаряли за майка ти. Искаш ли да ми разкажеш за нея?
— Няма нищо за разказване.
— Починала е при нещастен случай, нали?
Последва продължително мълчание.
— Да. Почина при нещастен случай.
На следващия ден Алет започна да рисува. Беше й приятно да е в градината с платното и четките си. Когато рисуваше, забравяше за всичко друго. Някои от пациентите заставаха до нея и я наблюдаваха. Гласовете им бяха пъстроцветни.
— Би трябвало да показват картините ти в галериите. — Черно.
— Наистина си добра. — Жълто.
— Къде се научи да рисуваш така? — Черно.
— Можеш ли да ме нарисуваш? — Оранжево.
— Иска ми се и аз да можех. — Черно.
Винаги съжаляваше, когато времето й изтечеше и трябваше да се прибира обратно в сградата.
— Искам да се запознаеш с един човек, Ашли. Това е Лайза Гарет. — Непознатата бе около петдесетгодишна, дребна и съсухрена като призрак. — Днес Лайза си отива у дома.
Лицето на жената просия.
— Нали е прекрасно? И дължа всичко на доктор Келър.
Той погледна към Ашли.
— Лайза страдаше от раздвоение на личността и имаше трийсет самоличности.
— Точно така, мила. И всичките изчезнаха.
— Тя е третият пациент с раздвоение на личността, който изписваме тази година — подчерта психиатърът.
И Ашли се изпълни с надежда.
— Доктор Келър е симпатичен — каза Алет. — Изглежда, че наистина ни харесва.
— Каква си тъпачка — озъби й се Тони. — Не виждаш ли какво става? Вече ти казах. Преструва се, че ни харесва, за да правим каквото иска. А знаеш ли какво иска? Опитва се да ни събере и трите, миличка, и да убеди Ашли, че няма нужда от нас. И знаеш ли какво ще се случи тогава? Ние с теб ще умрем. Това ли искаш? Аз не.
— Ами не — колебливо отвърна Алет.
— Тогава ме слушай. Ще правим каквото казва докторът. Ще го оставим да повярва, че наистина се опитваме да му помогнем. Няма закъде да бързаме. И ти обещавам, че един ден ще се измъкнем от тук.
— Както кажеш, Тони.
— Добре. Хайде тогава да го накараме да си помисли, че се справя страхотно.
Получи се писмо от Дейвид. В плика имаше снимка на момченце.
Скъпа Ашли,
Надявам се, че си добре и че терапията постига напредък. Тук всичко е наред. Работя много и ми е приятно. Пращам ти снимка на нашия двегодишен Джефри. Както расте, скоро ще трябва да го женим. Около нас няма нищо ново. Просто исках да знаеш, че си мисля за теб.
Сандра също ти праща поздрави,
Ашли се загледа в снимката. „Какво красиво момченце. Надявам се да има щастлив живот.“
Тя отиде на обяд и когато се върна, снимката лежеше на пода на стаята й, накъсана на парченца.
15 юни, 13:30 часа
Пациент: Ашли Патерсън. Терапевтичен сеанс с натриев амитал. Алтер его: Алет Питърс.
— Разкажи ми за Рим, Алет.
— Това е най-красивият град на света. Пълен е с чудесни музеи. Някога постоянно ги обикалях. — „Ти пък какво знаеш за музеите?“
— И си искала да станеш художничка, нали?
— Да. — „Ти каква си мислиш, че съм искала да стана, пожарникарка ли?“
— Учила ли си живопис?
— Не. — „Що не идеш да досаждаш на някой друг?“
— Защо? Майка ти ли не ти позволи?
— О, не. Просто реших, че не съм достатъчно добра. — „Тони, разкарай го от мен!“
— Имала ли си някакви травми през този период? Случвали ли са ти се ужасни неща?
— Не. Бях много щастлива. — „Тони!“
15 август, 09:00 часа
Пациент: Ашли Патерсън. Хипнотерапевтичен сеанс. Алтер его: Тони Прескот.
— Искаш ли да поговорим за Лондон, Тони?
— Да. Там беше страхотно. Лондон е толкова цивилизован град. Човек може да си намери много занимания.
— Имала ли си някакви проблеми?
— Проблеми ли? Не. Бях много щастлива в Лондон.
— И не си спомняш да ти се е случвало нещо лошо?
— Не, разбира се. — „И какво ще постигнеш с това, готин?“
Всеки сеанс носеше нови спомени на Ашли. Когато си лягаше вечер, сънуваше, че е в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Там бе Шейн Милър и хвалеше работата й.
„Нямаше да се справим без теб, Ашли. Ще те задържим тук завинаги.“ После сцената се прехвърляше в затворническа килия и Шейн Милър казваше: „Много ми е трудно да го правя сега, но при тези обстоятелства компанията те уволнява. Естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. Нали разбираш? В това няма нищо лично.“