Тук държаха един учен, на когото така му беше захлопала дъската, че беше предизвикал взрив в собствената си лаборатория за изкуствени кристали. Друг пък беше машинист от метрото, който заврял влака си с хората вътре в глух коловоз, оставил го там и отишъл да обядва. Имаше и летци, които бяха воювали в Камбоджа, и поради халюцинации хвърлили бомбите си над мирното население.
През седемдесетте години контингентът стана по-оригинален и екзотичен. Между стените на това заведение, което сега носеше името „Психо-неврологично специално секретно заведение към Министерството на вътрешните работи на СССР“, излежаваше присъдата си един чиновник, който беше работил в Министерството на външните работи, но беше удушил и мумифицирал жена си. Използвайки технологията на ацтеките, така умалил трупа й, че той се побрал в десетлитров стъклен буркан. Преди да започне работа в министерството, той бил археолог и историк и от книжките на английски и арабски беше научил как да балсамира трупове. Наричаха го Тутанкамон. Но за разлика от египетския фараон той беше дебел и мръсен. Докато беше в заведението, се оплакваше единствено, че са го разделили от скъпия на сърцето му предмет — консервираната му съпруга, — и затова го приемаха за болен с примерно поведение, който скоро можеше да бъде изписан.
Но това скорошно изписване се отлагаше вече цели десетилетия. Тутанкамон беше разсеян, мрачен и мълчалив. Отговаряше само на въпросите на началника Иван Филимонович Сьомин, който обичаше да се фука с блестящите като антрацит кожени ботуши и износената си, но чиста армейска униформа.
Сьомин уважаваше Тутанкамон и много се разстрои, когато по време на трудовата терапия дециметровата квадратна заготовка от фрезата се заби точно между очите на бившия чиновник и археолог. Ако беше някой друг, веднага щяха да го отнесат в килията на моргата. Но Сьомин се надяваше на чудо. Не можеше да си представи, че съдбата ще го лиши от такъв забележителен събеседник, който знаеше всичко за Египет и Вавилон. Сьомин изпрати безжизненото тяло на Тутанкамон в операционната. Местният хирург, също от затворниците, псувайки, извади пробитата част от черепа, напълно уверен, че ако „фараонът на заведението“ оживее, ще стане пълен идиот.
Но лоботомията направи точно обратното. Едва дошъл на себе си, Тутанкамон си спомни, че името му е Иван Михайлович Подкалужни. И от този момент приятелската алтруистка усмивка не слизаше от апостолските му уста. Разсеяността и грубостта му изчезнаха, като че ли въобще не бяха съществували.
През осемдесетте години в заведението започнаха да постъпват войници от Афганистан. Имаше и контузени, и наркомани. Най-ярката личност от „новата вълна“ беше Артур Машидов, по прякор Самоеда. Напушил се с хашиш, след вечерната проверка, кой знае защо, той отишъл по малка нужда не в клозета, а в планината. Паднал на дъното на клисурата и наранил ръката си чак до лакътя. С ножа щик, с който опитният старшина не се разделял нито за минута, също както с автомата и двете гранати, той си отсякъл ръката, запалил огън и на шомпола на автомата си опекъл няколко къса като турски шиш кебап и ги изял. До сутринта привършил с останалото месо от ръката си. А за утринната проверка дошъл на себе си, превързал лакътя с колана си и се върнал в частта, която през това време била нападната от душманите. Всички останали момчета били направени на „черни лалета“.
С течение на времето специалното психиатрично заведение много се модернизира. Кованите порти бяха махнати и заменени с по-либерални — дървени, обковани с ламарина, като им бяха оставили само предишните шпионки с решетки. По времето на Брежнев, който даваше пример за помпозност във всичко, наковаха буков паркет на пода, а отгоре, по коридорите и в стаите за почивка, постлаха червено-зелени килимени пътеки.
Изчистиха стените и накачиха много картини в позлатени гипсови рамки. Това бяха традиционните съветски шедьоври „Ленин в Горки“, „Ленин в Смолни“, „Ленин приема пратениците на селяните“, но имаше и добри репродукции от картини на Шишкин и Левитан. Коридора, по който водеха пациентите на процедури, украсиха със страховити уроди на Брьогел и Дюрер.
Пред шедьоврите на Брьогел много често се спираше татарският писател дисидент Фазил Куциев. Защото той по-често от другите се качваше на втория етаж при главния лекар Фьодор Устимович Кузмин, за да заяви, че е напълно здрав и напразно го държат тука.
Набитият Кузмин вежливо изслушваше „напълно здравия“ болен и написваше в болничния му картон „болният е обзет от натрапчива мисъл и няма критично отношение към заболяването си, да се удвои дозата за лечение“.