Рядко някои роднини се осмеляваха да посетят своите бащи и майки, братчета и сестрички при тази безпътица и дива пустош.
Но за сметка на това офицерите от Пети отдел на КГБ често трябваше да посещават Илинское. Те наглеждаха болните, отбелязани в тефтерчетата им с „птички“, питаха, без бъкел да разбират от медицина, фармация и психиатрия, как върви лечението. И много се радваха, когато Кузмин им съобщаваше, че на този или онзи бият силен аналгетик, и много се огорчаваха, ако у някой от пациентите им започваше ремисия, т.е. подобрение…
КГБ и МВР бяха богати ведомства. По принцип офицерите им бяха влиятелни хора, много заети и затова те прелитаха в Илинское С хеликоптер и при това предимно около Първи май и Седми ноември, за да повдигнат духа на медицинския персонал с известия за премиални, надбавки, награди или пък медалче по случай празниците или годишнини.
2.
Турецки, който не помнеше рода си
Турецки изплува от забравата от нечий груб вик:
— Ей, я мърдай!
Той вървеше по дългия коридор, боядисан със зелена олющена боя.
От двете страни на коридора имаше врати, обковани с ламарина и с малки прозорчета в средата. Тези прозорчета сега бяха затворени, също както и вратите, на които висяха огромни катинари. Някои бяха залостени дори с масивни затворнически резета.
Турецки едва движеше краката си. Беше облечен в сива арестантска дреха, която напомняше донякъде болнична пижама.
Върху джобчето на дрехата беше пришито бяло памучно парче плат, на който с химикалка беше написано „Сергей Сергеевич Иванов“.
Санитарят придружител изпрати Сергей Сергеевич Иванов до малката тясна килия, която никак не приличаше на болнична стая.
В ъгъла имаше желязно легло, завинтено за пода, а до другата стена — табуретка, също метална и пак добре закрепена към стената, забила крака в циментовия под.
Турецки учудено се огледа, когато влезе в килията. Нямаше на какво да спре погледа си. В болничната стая-килия имаше само четири жълти стени, боядисани с блажна боя, малко квадратно прозорче с решетка горе до тавана, умивалник, от чешмата на който капеше вода, и той, човекът, облечен в сива пижама е фамилия Иванов.
Придружителят му не заключи вратата, защото след минутка влезе лекар с не особено чиста бяла престилка.
Лекарят внимателно погледна изправения Турецки и го помоли да се обърне. Турецки се обърна с лице към вратата.
— Е, как е самочувствието? — попита ласкаво лекарят.
— Аз съм здрав — бавно каза Турецки, тъпо загледан в бялата зацапана престилка на лекаря.
— Тогава защо ни бъкел не помниш? — добродушно се усмихна рижият лекар. — Поне името спомни ли си?
— Май че не…
— Даа, случва се. Тука, при нас, не си само ти. Не се вълнувай. Ще се опитаме да ти възстановим паметта по моя метод — усмихна се лекарят.
В стомаха на Турецки като студена медуза се надигна страхът: „Ще възстановим ли? Как ще възстановят? Какво ще правят с мен?“ Той погледна в искрящите от доброта очи на лекаря и страхът отмина.
— Много сложен ли е методът?
— Не, много е прост — отговори лекарят и лицето му грейна в усмивка. — Нали знаеш, клин клин избива. Така и ние ще те цапардосаме по тиквата с нещо, ама ти не се бой — веднага ще изпаднеш в безсъзнание. А като се събудиш, паметта ти ще си е на мястото!
Турецки тъпо преценяваше с какво биха могли да го ударят — с камък, с тухла, а може би и с някакъв специален медицински инструмент, например микроскоп. Странен метод… Странно място… Странен съм и аз… Защо имам чувството, че човекът, който стои пред лекаря тука, не съм аз? А кой е онзи, който съм аз?
Странно… Всичко е много странно…
— Сергей Сергеевич, да ви се представя. Може би аз ще съм вашият нов лекуващ лекар. Вече се запознахте с главния лекар, нали?
— Не знам… — промърмори Турецки.
— Нима не помните? Нали току-що се разделихте с него?
— Помня, че се разделихме… — автоматично повтори Турецки.
— Така… Май че имаме ехолалия — промърмори под нос Фьодор Полетаев.
Турецки седна на табуретката. На три метра от него, върху леглото, застлано с надупчено кафеникаво одеяло, приседна и Полетаев.
Придружителят беше останал зад вратата в коридора.
— Интересно, скъпи Сергей Сергеевич, кога сте роден? — загрижено се заинтересува Полетаев.