Кошкин и Полетаев с голямо учудване наблюдаваха как един генерал на име Ваганов непрекъснато проявяваше прекалено голяма грижа за задържаните в зоната — за храната им, както и за санитарните условия. С една дума, този високопоставен генерал вникваше във всички тънкости. Най-странното беше, че той не само не беше от органите на Министерството на вътрешните работи, но дори не беше свързан с Пети отдел на службите. Лекарите и обслужващият персонал намираха обяснение, макар и не съвсем правдоподобно, за грижите на генерала.
Недалеч от Илинское имаше полузабравено военно летище, което започна да се оживява след 1989 година. На пистата му се появиха мигове, които всяка сутрин разбуждаха хората с тренировъчните си полети. А след деветдесета година започна усилено да се строи, отначало малко, но сега вече доста голямо военно градче.
Недалеч от летището строяха нещо като школа за пилоти или училище за частите със специално назначение, или бог знае какво друго учебно заведение за военнослужещи.
Във всеки случай в общежитията живееха офицери от младшия и среден команден състав заедно с жените и децата си. Офицерите по цял ден се занимаваха с повишаване на бойната и политическа подготовка, като организираха на всеки три месеца показни стрелби. Веднъж на всеки шест месеца се провеждаха учения с участието на БМП, БТР-70 и друга военна техника.
На тези учения винаги присъстваше генерал-майор Ваганов заедно със свитата си. А тази свита, колкото и да беше странно, се състоеше също от генерал-майори. Така че най-малко веднъж на всеки три месеца Ваганов наминаваше към Илинское. Затова нежно и на шега наричаше специалната психиатрична зона „своя вила, любима смоленска резиденция“…
През последната година зад оградата от бодлива тел в Илинское започна да става нещо странно и необяснимо.
Появи се нов затворник — някой си Василий Найдьонов. Той съвсем не беше глупав и луд. Както решиха Полетаев и Кошкин, вероятно се криеше тук от правосъдието. Изглежда, че Найдьонов е бил свързан с чуждите разузнавания, но демокрацията помогна и на него. Както Горбачов освободи Сахаров от Горки, така и Найдьонов не беше осъден за криминалните си или политически престъпления, а милостиво беше признат за невменяем…
Стаята, в която живееше Найдьонов, беше разположена под самия купол на бившия храм. Тази затворническа килия беше от най-висока европейска класа — телевизор, хладилник, два компютъра, етажерка с книги по физика и математика, меки килими на пода и по стените, два черни фотьойла.
На Найдьонов, който беше бивш конструктор от коломенското конструкторско бюро (КБ), тук, в психиатрията, бяха създадени всички условия за работа, такива, каквито и самият Сахаров е нямал в заточението си.
Никой не знаеше какво работи този млад талантлив момък.
След Найдьонов започнаха да се появяват още по-странни хора. Те бяха местени от Казан или отнякъде около Свердловск, както беше отбелязано в болничните им картони. Всичките бяха изгубили паметта си.
От специалната зона край Камишин бяха преместени в Илинское още двама, изгубили паметта си: единият получи прякора Безпръстия — заради постоянното желание да отреже пръстите на ръката си, — а на другия лепнаха прякора Заека. Главният лекар дълго се занимава и с двамата, но явно не успя да постигне съществени резултати. Безпръстия и Заека заедно с още двама ненормални бяха изпратени някъде другаде. Но изведнъж Безпръстия отново се появи в Илинское.
Появи се и още един — Сергей Сергеевич Иванов, който беше преместен по неясни причини от слънчевия Ташкент. И пак същото — нулева памет. Нито пък лицето му беше загоряло, макар че през зимата, през ноември, в Ташкент, слънцето грее с всичка сила. Обикновено всички, които идваха оттам, бяха почернели като дяволи, защото при онази южна горещина лудите не издържаха задуха в килиите и по-голямата част от деня прекарваха във вътрешния двор.
Фьодор Иванович Полетаев, относително млад лекар, който работеше в Илинское само от три години, беше силно заинтригуван от този феномен с практически пълна амнезия.
„Че с какво съм по-лош от другите? — мислеше си Фьодор. — Някои направиха кандидатски и докторски дисертации върху «късната шизофрения»… А аз с какво съм по-лош? С това, че съм по-честен?… Ами ако успея да измъкна материал от тези феномени, чийто характер на заболяването не е изяснен в медицинските картони… Може пък и аз да напиша кандидатска дисертация?!…“