Още в медицинския институт професорите се подиграваха на някакъв доктор на науките, който беше измислил нова болест, наречена „късна шизофрения“. И изглежда, че тази „заразна“ болест се предаваше само на хора с творчески професии, като писатели, художници, композитори… Световният психиатричен конгрес рязко осъди и вдигна на балон тази самодейност на руските „новатори“, изобретатели на болести. Но пък диагнозата прекрасно подхождаше за дисидентите, правозащитниците и другите неудобни за брежневското и андроповското КГБ.
Не, лекарят Полетаев не искаше да измисля каквото и да е, той нито веднъж не беше използвал и не беше предписвал, макар че главният лекар много пъти го беше карал, препарата сулфазин — стопена сяра, която инжектираха под кожата, за да създаде болезнения „отвличащ“ ефект.
От надзирателите до лекарите Кузмин и Кошкин никой не го обичаше именно заради това негово непослушание.
Той знаеше, че версията със сулфазина, който уж помагал донякъде на болните, беше чиста лъжа. Някой беше успял да направи дисертация с тоя сулфазин, опитвайки се да докаже, че когато човек го боли нещо, имунитетът му се засилва, засилват се защитните функции на организма и… настъпва оздравяване! Но практиката показваше, че никакво оздравяване никога не беше настъпило.
Ако адската болка от сулфазина повишава имунитета, защо тогава го инжектираха не в задника на писателя Фазил Куциев, а непременно в ръцете, така че те подпухваха като огромни червени възглавници и той не беше в състояние да държи нито молив, нито писалка…
Защо главният лекар предписваше да се бият инжекции със сулфазин в прасците на краката на онези, които много често отиваха да му се оплакват? След манипулацията те цял месец не можеха да се качат по стълбите до кабинета на главния лекар…
„Лъжа, лъжа… навсякъде лъжа… — мислеше Полетаев. — А аз се надявах, избирайки психиатрията за специализацията си в института, че ще мога да помагам на дисидентите, да лекувам болните, да помагам на хората!… И какво? Тук съм съвсем безпомощен и за две години никому не помогнах. Освен дето тайно отменях или намалявах дозите халоперидол. Затова толкова ме мрази главният лекар.“
3.
В Москва
Александра Романова недоволстваше. Беше готова да избухне и накрая избухна.
Меркулов, който беше в кабинета й, само се опита да й възрази и тя тресна с юмрук по бюрото. Грязнов и Левин, които също бяха поканени от нея, седяха мълчаливо.
Единият от петте телефона на бюрото жално издрънча — беше апаратът за вътрешна връзка с шефовете, който стоеше вече осем години между другите и беше останал от онова що-годе спокойно време преди Горбачов.
Шура Романова скочи, сграбчи черната кутия и закрещя:
— Ако още веднъж ми противоречиш, ще те цапардосам, Костя!
Тя захвърли телефона обратно на бюрото си.
Меркулов отдавна не я беше виждал в подобно състояние и реши да премълчи.
А Шура, изпъчила коремчето си напред и демонстративно опряла юмруци в хълбоците, в желанието си да заприлича на продавачка от пазара, продължаваше:
— Свършихте я, авантюристи такива! Как само ме прекарахте… мене… глупавата дъртачка! Ама и аз, глупачка… защо ви повярвах. Мисля си, Костя, дали не сте се наговорили срещу мене! Ще се пенсионирам! — махна тя с ръка. — А вие наистина сте се наговорили! Ти, Меркулов, искаш да станеш главен прокурор, но каквото и да направиш, никой няма да те назначи! След подобни авантюри и от службата си можеш да изхвърчиш!
— Но засега нищо не е станало. Защо да се вълнуваме преждевременно? — тихо се опита да възрази Грязнов.
Левин седеше, навел глава, и разглеждаше ноктите си.
— Казвах ви! Предупреждавах ви! Ами ти, Меркулов, с твоя опит, не можа ли да разбереш, че тъй или иначе делото ще отиде при кагебистите! Умряла работа! Или сънуваш лаврите на Гдлян, а? Така си кажи! Къде се врете, като не знаете пътя! Вие просто не обичате Турецки и никога не сте го обичали! Никога не сте го ценили! А аз обичам Саша, ей тук, вътре — и Романова потупа с длан пищната си гръд, — всичко ми е свито! И какво постигнахте? Това, че след половин година немската полиция ще извади Турецки от водите на Рейн? И ще получим изглозгания му от рибите труп — ей това постигнахте!
Костя почувства, че се изпотява. На челото му избиха мънички капки пот, бузите и носът му почервеняха. Той механично бръкна в джоба си за цигарите. Но Шура Романова почука с пръст по бюрото: