— Наистина на кого? — съвсем невинно попита Левин.
Шура Романова се разсмя на думите му и поклати глава:
— Сигурна съм, че контраразузнавачите ще отговорят на този въпрос. Ах, боже мой — въздъхна тя, — нали ви казвах, предупреждавах ви… Но и аз самата съм виновна. Надцених Турецки. Толкова ми е жал за Саша… Ако сме се накиснали в тази работа, която мирише на шпионаж и диверсия, то шансовете на Турецки да остане жив са извънредно малки. Спецслужбите не са като вашите рецидивисти. Те ще действат съвсем точно! Но нека не се отчайваме, министърът на вътрешните работи вече се е свързал с немците и днес ще бъдат предупредени всички полицаи, но… надеждата е малка…
— След като Турецки е избягал от болницата, между другото не разбирам какво е търсил там, Саша си беше здрав… — мрачно започна Грязнов. — След изчезването му никой ли не го е видял?
— Никой — тихо отговори Меркулов. — Не се е качвал на самолета, а в болницата е лежал, защото се е напил и си е ударил главата… нашият герой Турецки — добави с неудоволствие Костя Меркулов.
— Не вярвам! — отсече Грязнов.
— И аз много не вярвам, но така твърдят.
— Чакайте, момчета — намеси се Романова. — А там, в Германия, не сте ли забелязали някакви подозрителни откачалници, които преследваха Турецки тук, в Москва?
— За щастие, не — сви рамене Грязнов.
— Май така и не разпознахте труповете на тези „камикадзе“, нали? — обърна се Шура към Меркулов.
— И при втория картинката беше същата. Вторият луд, който нападнал Турецки с „Макаров“, се е лекувал от шизофренията не по-малко от десет години. Поне така твърди експертизата.
— Но къде се е лекувал, дявол да го вземе? — нервно извика Шура.
— Ами никъде — усмихна се Меркулов. — През последната година никой не е изчезнал и не е бягал от психиатриите. Поне такъв, който да прилича малко на тези камикадзета, както ги нарече много сполучливо ти, Шурочка. Ако се съди по препаратите, които са гълтали самоубийците, те може да са се лекували само в психиатриите, но не и вкъщи.
— Не вярвам на тези нападения. Честно казано, умът ми не го побира — въздъхна Романова. — А че в изчезването на Турецки имат пръст спецслужбите, в това вярвам.
— А къде е Женя Фролов? — попита Грязнов.
— Той е добре. Още е в Германия и се занимава с Васин, с връзките му и с другите мръсотии. Накратко, Фролов се е включил към контраразузнавачите — отговори Меркулов.
— Олег, да беше се омел от следствените органи по живо по здраво, докато не е късно. Виждаш ли, скъпи ми следотърсачо, при нас не е никак романтично и невинаги всичко завършва добре — съчувствено се обърна Романова към Левин.
— Никъде няма да вървя. — Левин бавно се надигна от стола. — Сега вече съм сигурен, че ми е писано да бъда следовател.
Романова неволно се усмихна.
— Разбирам, че могат и да ме убият, но не вярвам… т.е. исках да кажа, че мене могат и да убият, но Александър Борисович Турецки не могат! Не вярвам! Той не е такъв!
— Ние всичките не сме такива — въздъхна Романова.
— Константин Дмитриевич, нали не сте решили да ме изгоните? Аз толкова работя и се старая, имам и успехи… — жално каза Левин.
Меркулов махна с ръка:
— Никой не те гони. По-добре седни си и мълчи. Сега вече знаеш каква е Шура Романова. Тя от никого не се бои. Нито от министъра на вътрешните работи, нито от главния прокурор — подсмихна се Меркулов.
Романова се намръщи недоволно. Искаше да отвори касата, да извади коняка, кутийките с бира и нещо за хапване, но размисли: — Стига сте пили на работа. Край. Повече няма да ви черпя! Можем само веднъж да пийнем за помен на Турецки…
— Не трябва така, Турецки живя, Турецки е жив, Турецки ще живее! Стопроцентово съм сигурен! — възкликна Грязнов.
— От твоите уста, в ушите божи — въздъхна Шура. — Добре, момчета, извинете ме, ако нещо… Сами си го изпросихте. Не бива да се изсилваме и да се надценяваме. Трябваше да ти забраня тази командировка в Германия! И аз се чувствам виновна — отново въздъхна тя. — Но ти, Меркулов, ме принуди. И настояваше на своето, защото пък тебе те притискаше този авантюрист Саша Турецки! Обещавам ви, че повече няма да се повтори!… Добре! Какво ново по делата на Селдин и Самохин?
Левин, който продължаваше да бъде „в партер“, изведнъж трепна:
— Имам нещо интересно…